Sep 19, 2004, 9:50 PM

* * *

  Essays
450 0 0
1 min reading
Обичам те , защото нямам сили да те мразя.Но мразя деня , в който ти обеща, а забрави, в който ме вдигна нагоре , за да ме пуснеш надолу...в който познах болката.Обичам болката, защото ти си болката.Споменът бледнее, но тя ми го посочва в тъмнината, в сянката на щастието.Все по-рядко се вслушвам в думите и се вглеждам в лицата...те просто отразяват слънцето,фалшивото слънце.Но кой може да отрази тъмнината?...Искам да те мразя!Искам като те видя да не треперя, да не изсмуквам последните капчици от здравия си разум, за да ги заменя с неадекватна страст и жажда за любов.Не знам дали мога - безсилна сам , безволева, просто оставена на съдбата ... Мразя се!...Къде отиде силата, волята и вярата , че сами си правим съдбата?Може би при фалшивото слънце.Всичко това е при малките човеченца, отразяващи слънцето , неразбиращи силата на тъмнината, волята на болката и вярата в съдбата да обичаш.Слад илюзията на любовта остава пепелта - тя посипва всичко, убива всичко и го превръща в пепел.Но една илюзия може да накара пепелта да хвръкне , да гори и да се носи в небето вечно.Аз моля за тази вечност както малкото изплашено момиченце търси неумолимата реалност , за да я промени с фантазиите си . Дали някой ме чува, дали аз се чувам? ... не... всяка дума се носи някъде там в пространството.Думите са измамни. Ето затова мога да те мразя...защото те обичам.

15.08.2001 г. на С.

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Бояна Димова All rights reserved.

Comments

Comments