Aug 9, 2006, 12:26 AM

Аз искам да знам как да живея...

  Essays
207 0 10
6 min reading

“АЗ ИСКАМ ДА ЗНАМ  КАК ДА ЖИВЕЯ…”<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />

 

 

       Попадал ли си някога в ситуация, в която да ти се иска да си невидим? Не отричай – няма да ти повярвам. Всеки ги е преживял – онези моменти, в които копнееш материята да се изпарù и от теб да не остане нищо, дори смътен силует – нищо, което да напомня за теб. Помислù сега за причините, които са те накарали да пожелаеш нещо толкова безумно. Така…Сега се постави от другата страна, страната на “силните”, тези, които ще се подиграват и одумват. И помислù отново – този път за това как ще реагираш, ако човекът срещу теб ти каже: “Аз съм серопозитивен.”

       Какво, да не би да захвърли листа, който държиш? Да не би абсурда на твоето съмнение да те обгръща в своите комплексирани окови и да те стяга все по-силно и по-силно? Какво ще направиш, за да прикриеш дивия ужас, който те обзе, когато споменах “забранената” думичка?

       Ще размахаш под носа ми презерватив и ще играеш моралист, който с всички сили ще се старае да ми докаже, че в наши дни е безобразие да не мога да се предпазя…Нещо повече: не че не мога, а не искам! Така де, ако съм серопозитивна, вината е моя и нямам право да тормозя хората около себе си със своята болка. Ще ме накараш да се почувствам виновна.

       Ако си се ръкувал с мен, ще протриеш дланите си от търкане с всевъзможни препарати за дезинфекция, все едно нося всепомитаща зараза. Ще ме накараш да се чувствам виновна.

       Ще ме отминаваш с пренебрежение, ако въобще вдигнеш глава да ме погледнеш. Няма да ме поздравяваш дори, за да не ти лепнат Другите етикет. За теб ще бъда дори не крайпътен знак. Аз ще съм петно на позора. Ще ме накараш да се чувствам виновна.

       И още…

 

       Но аз искам да знам как да живея!

       Искам да знам не как да живея с болестта, искам да знам как да живея сред вас, в това общество на тесногръди маниаци. Защото аз не съм “белязана”, дори не съм болна, аз съм жертва на вашето безразличие и отвратителен егоизъм. Когато търсех близостта ви, за да ме предпазите, вие бягахте от отговорност. И го правехте с такава сантименталност, че накрая трябваше едва ли не да ви благодаря, че ме оставяте сама.

       Искам да знам от какво се страхувате…Искам да знам ЗАЩО се страхувате…Нали уж аз сама съм си направила всичко? А вие май се чувствате гузни и в яда си ме нападате, за да прикриете слабостта си. Защото и вие също като мен осъзнавате, че СПИН е болест не на тялото, а на душата – на вашите празни, оскотени души, които превръщат един факт в присъда. И ставате смешни.

       Колко ли от хората, които минават всеки ден покрай вас, страдат от рак или са прекарали инфаркт. Но вие не знаете за това и ги третирате като равни, като “нормални”. Колко ли от тези хора са серопозитивни? Не знаете. И плавате мързеливо в океана на своето незнание. Какво ви гарантира, че човекът, с когото ще правите любов тази нощ, не е серопозитивен? Това, че не ви е казал, че е? “Невинен до доказване на противното.” Моля ви се! Плашите се от хората, които имат смелостта да признаят своето нещастие. Презирате ги. Не. Това са хората, които мислят за вас. Те ви пазят. Не онези, мълчаливите.

       “Аз съм серопозитивна” – с тези три думи аз мога да развия цял роман. Те означават: “Аз разбирам, че не мога да дарявам кръв и да спася човек. Това ми тежи, но аз ценя живота и когато не мога да помогна, няма да навредя…Аз те харесвам и искам да бъда с теб, но не мога да ти дам всичко, от което се нуждаеш…Ако искаш да си легнеш с мен, трябва задължително да използваме презервативи, защото аз държа на теб и не искам да плащаш за това, че някъде съм сгрешила аз…Аз искам да имам деца, но разбирам, че не мога да им дам такова съществуване, каквото заслужават. Те също нямат вина за моята грешка и аз няма да позволя да я плащат, колкото и да ме боли от самотата ми…Аз искам човешки неща, които ми се полагат, а не мога да имам, но ще намеря сили да притъпя болката. Аз понасям цялата отговорност за действията си и за последствията от тях, аз няма да се оплаквам, а ще нося кръста си с вдигната глава. Не ме съдете.”

       И вие имате очи да се подигравате на такива хора?  Осъждате нещо, което не разбирате. Осъждате го 364 дни в годината, а на 1-ви декември безочливо закачате червените лентички и плачете за “жертвите”. Оставете мъртвите да почиват в мир. Обърнете внимание на живите. И не си създавайте изкуствено работа. Вместо да се чудите как да премахнете бариерите за хората, страдащи от СПИН, просто не създавайте такива. Не се отнасяйте с тях като с жертви, обречени или неспособни да изпитват щастие окаяници. Това ги убива по-бързо и по-сигурно от онова малко нещо с протеинова обвивка.

 

       Аз искам да знам как да намеря пътя към вашите сърца. Аз искам да знам как да ви покажа, че не съм опасна, че знам “слабото” си място, че се страхувам да не ви заразя повече, отколкото вие – да не се заразите. Аз искам да знаете, че мога да преценявам кога да спазвам дистанция. Аз искам да знаете, че не съм ваш враг. Аз искам да знаете, че все още мога да мечтая. Аз имам една мечта – да знам как да живея…с вас.

 

 

 

23.11.2005г.

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Вяра Стойчева All rights reserved.

Comments

Comments

  • Вяра, приеми моето възхищение от позицията ти!Почувствах те истинска!
  • "Аз искам да знам как да намеря пътя към вашите сърца."
    Пътя към моето е искреност.
    От различни градове сме, но можем да си пишем. Ще се радвам да общувам с теб
  • Просълзи ме, Вяра!
    Думите ти се забиват право в сърцето.
    Поздравления, че за грозотата на хората си написала нещо толкова силно и красиво!
  • Аз искам да знам как да намеря пътя към вашите сърца. Аз искам да знам как да ви покажа, че не съм опасна, че знам “слабото” си място, че се страхувам да не ви заразя повече, отколкото вие – да не се заразите. Аз искам да знаете, че мога да преценявам кога да спазвам дистанция. Аз искам да знаете, че не съм ваш враг. Аз искам да знаете, че все още мога да мечтая. Аз имам една мечта – да знам как да живея…с вас.


    Толкова си искрена, Вяра. Пишеш много смислено и достъпно... за тези, които те четат. Най-искрено те прегръщам, мило момиче, и ти се възхищавам, че пишеш за неща, които повечето от нас признават само в мислите си. Много разбиране от важни за теб хора ти пожелавам.
  • "...не искам да плащаш за това, че някъде съм сгрешила аз…."
    Много истинско,пропито с много болка...
    харесва ми начина по който мислиш,най-вече поради факта,че аз не бих имала силите да направя това,което правиш ти...поздрави от мен =)