Дворецът на илюзиите
Дворецът на илюзиите
Рухна. Стоя безпомощна сред развалините и се чудя как и откъде да премина по безболезнен начин режещите отломки на спомена. Беше ни уютно там, вътре. Беше ни удобно. Лесно. Имаше дори някаква суха пресметливост в нашето кътче. Бяхме изградили заедно тази измама, за да бягаме там – от другите, от себе си. В лъжата, че се търсим, прикривахме желанието да бъдем далеч един от друг, да ни разделя море от лична свобода. Играехме добре ролите си, заблудихме дори самите себе си… А пропастта се увеличаваше. Аз нямах нищо против, тя ми даваше усамотението, от което се нуждаех, за да размишлявам понякога над себе си…дори над теб. Но ти, сякаш подгонен от зла сила, драпаше към върха, към изхода. Увлече те първото стръкче, което видя. Хвана се за него и стъпка мен. То ще прецъфти. Но бурята в нас няма да се смири. Ще ме търсиш ли, когато се опомниш? И ще съградим ли отново нашия дворец? Не искам да знам. И няма да бъда там. И няма да те чакам да се върнеш. Аз не искам твоя поглед през рамото. Аз съм светлина и не приемам да ми обръщат гръб. Продължавай, намери своята принцеса. Но поискаш ли да съградиш нов дворец, камъните ще се пукат в ръцете ти и ще се сипят на сол между пръстите ти. Красотата в живота ни е до мига, в който се разбие първата илюзия. Върви и живей лицемерието, което си деляхме – сам. Преследвай химери. Аз вече съм след тях.
19.03.2006г.
© Вяра Стойчева All rights reserved.
