Когато доброто убива
1 min reading
Живееше някога малко момиченце. Когато се роди майка му пожела необичайно име. Кръстиха го Артемида. То беше щастливо със своите родители, които му даваха цялата обич на света. Когато порасна се научи да чете. По цял ден седеше до прозореца, кафевите й къдрици се спускаха по раменете й, докато четеше “Пипи Дългото Чорапче”. Когато стана на 13 години започна да чете “Тримата Мускетари” и разни романтични книги. Въобще Артемида живееше в своя свят от герои и приказни сцени, където се чувстваше щастлива и защитена от скуката на ежедневието. Но тя порасна. Превърна се в красиво младо момиче с чудни мечти и фантазии. Чакаше принцът от приказките да дойде на бял кон, да я отведе в двореца на желанията, да бъде винаги щастлива. Но скоро разбра че в реалността няма принцове, балове и каляски, няма я Вила Вилекула с Господин Нилсон, няма нищо от онова, за което пише в книгите. Тогава тя се огледа. Разбра, че всичко, което я заобикаля е една измама. Разбра, че Доброто не съществува.
За жалост в истинския живот не се получава така, както в приказките. В реалността няма happy end и почти винаги илюзиите си остават само там, където им е мястото – в главите ни. Артемида осъзна това прекалено късно. Тя се упрекваше задето бе чела толкова много на времето. Тя не можеше да живее в свят, където нямаше нищо истинско и добро. Затова се самоуби, когато беше на 18.
Дали и правилна или грешна постъпката на това момиче никой не може да определи. Но въпросът е в това, че децата от малки биват учени да вярват в доброто и във любовта. Много от тях остават разочаровани. И защо трябва да втълпяваме на хората, на децата още от най-ранна възраст, всички тези глупости за красивия и чудесен свят? Не е ли по-лесно просто да научин едно дете, че животът е ужасен и гаден? Да му покажем най-долното и мръсното, да извадим цялата помия на ежедневието и да им я представим в най-отвратителната й фомра? Така поне когато видят нещо хубаво, децата ще могат да го оценят.
За жалост в истинския живот не се получава така, както в приказките. В реалността няма happy end и почти винаги илюзиите си остават само там, където им е мястото – в главите ни. Артемида осъзна това прекалено късно. Тя се упрекваше задето бе чела толкова много на времето. Тя не можеше да живее в свят, където нямаше нищо истинско и добро. Затова се самоуби, когато беше на 18.
Дали и правилна или грешна постъпката на това момиче никой не може да определи. Но въпросът е в това, че децата от малки биват учени да вярват в доброто и във любовта. Много от тях остават разочаровани. И защо трябва да втълпяваме на хората, на децата още от най-ранна възраст, всички тези глупости за красивия и чудесен свят? Не е ли по-лесно просто да научин едно дете, че животът е ужасен и гаден? Да му покажем най-долното и мръсното, да извадим цялата помия на ежедневието и да им я представим в най-отвратителната й фомра? Така поне когато видят нещо хубаво, децата ще могат да го оценят.
© Диана All rights reserved.
