Луната се замисли

Луната се подпря на леденостудената си ръчичка и въздъхна. Това беше началото на дълги, много дълги рзмишления. Всичко започна с едно необмислено изказване, леко подигравателно, на една малка, злобна звездичка. Това подло създание си позволи да каже изключително обидното: "Какво ли знаеш ти за живота..." Каза го ей-така, без повод, без да подготви "жертвата си", извика го, за да чуят всички наоколо, цялото нощно небе. А Луната не посмя да отвърне. Тя беше прекалено наранена, за да посмее да се замисли върху тези думи. Реши да ги забрави, да се усмихне леденостудено, както винаги е правила, и да помечтае за бъдещето. Хм...защо обаче е толкова трудно точно сега да бъде себе си, да се забавлява, както само тя може? Може би, защото никой не я оставя да бъде себе си. Ето от единия край на небето я съжаляват, а от другия й се подиграват. Как би могла да запази самообладание? Как да продължи да поздравява всички с усмивка? Но как Луната да заплаче? Къде се е чуло и видяло тя да плаче? Нейната природа й го забраняваше. И тя отново, за пореден път днес, преглътна сълзите си. Ех, защо се е родила такава...ледена и самотна? Защо нещо някога е предопределило съдбата й като я е направило точно...Луната? Обаче звездите около нея все поватаряха, докато приспиваха звездичките си, че всеки идва с една определена цел. Ако открие каква е тя и вложи всички свои сили, ще открие истинското щастие.
Луната премигна с красивите си леденостудени очи и ги насочи надолу, към земята. Тази нощ щеше да бъде специална. Тази нощ щеше да открие своята мисия. Тази нощ щеше да открие живота. Навсякъде беше тъмно. Улавяше само бледожълтеникавите светлинки на уличните лампи. Трябваше да наблюдава сега света, това беше началото на нейната мисия, затова заплува в леденостуденото си сияние и се сниши към земята. Замисли се за тишината, самотна и студена...като нея. Никой не ги търсеше, всеки бягаше от тях, но те бяха обречени да настъпват винаги заедно. Щом Слънцето се скриеше, се появяваше Луната, а с нея заглъхваха и веселбите. Всички хора се отегчаваха и заспиваха, за да се унесат в светлите и шумни светове на сънищата си. Обаче някои същества все се заблуждават. Особено тези, които са свикнали да наблюдават единствено себе си. Така и Луната не беше открила досега истината, не беше забелязала култа, в който я бяха издигнали мнозина "земни поданици". Ето, че наближаваше моментът, когато тя щеше да се усмихне топло, горещо на себе си.
Луната се прозя с леденостудените си устни. Мисията й беше заплашена от все по-бързо приближаваща досада, водеща със себе си силен порив за сън. Тя разклати бързо и енергично сребристата си главичка и отново се съсредоточи към земния нощен живот. Беше време за размишления. Странно, знаеше, че много хора будуват по това време...и те си имаха хиляди, милиони, милиарди свои си причини, но сякаш трябваше да наблюдава само един прозорец, един-единствен, в който се криеше нейното щастие. Заплува по-надолу, спря пред него - сив, безинтересен прозорец, на третия етаж на сив, безинтересен блок, някъде в един сив, безинтересен град на една още по-сива и безинтересна държава. Зад белите пердета цареше мрак. Луната огря стаята и съзря едно легло, малко, безинтересна легло, а в него момче и момиче спят. Погледна ръцете им, вплетени една в друга, и си спомни нещо. Сякаш беше вчера, когато същото това момиче протягаше малките си ръчички и се опитваше да я докосне. Говореше й...колко обичаше да чува звънливото й гласче, молеше я да й позволи някой ден да докосне леденото й лице, да я целуне за лека нощ, както мама целува нея. Ех, колко щастлива се чувстваше тогава Луната, тя си имаше приятелка. Един ден тази нейна приятелка взе да се съмнява дали ще успее да стигне толкова нависоко и си пожела да има кой да целува за лека нощ тук, на земята. Минаха години и момичето взе да забравя да поглежда към нощното небе, Луната също неусетно отклони поглед от този сив, безинтересн град в една сива, безинтересна държава.
Луната се замисли. Ето това е животът - мечти, стремежи, безсънни нощи в търсене, откриване, блажен сън...щастие. Ето я и нея, огряваща най-тъмните, най-самотните мигове, но и свидетел на красотата, на любовта зад белите пердета, окачени на един сив, безинтересен прозорец. И докато онази злобна звездичка си седи на небето и никой не се обръща с молба към нея, то Луната всяка нощ намира нови приятели, които дарява със сребристо сияние, в което хиляди, милиони, милиарди откриват пътя в живота си.