Слънчевичкото
СЛЪНЧЕВИЧКОТО
Душата ми е шепа прах. Искам да плача, но от очите се стича огнена пепел. Сухо и празно е в мен – като в пустиня. Привързана като Прометей на скалата на своята наивност, аз изнемогвам под парещото слънце на любовта, която ме убива… А хищните съмнения и властното чувство на вина забиват острите си нокти в плътта ми.
Кой ще развали магията? Кой ще се опълчи срещу обстоятелствата, кой ще се отрече от себе си заради мен? Всички вие, на които се раздадох, които въведох смело в храма на мечтите, защо така свирепо ограбихте красотата на моя свят? Знаехте, че обичам дъжда, но защо решихте, че трябва да вали в очите ми? Оставихте ме да замръзна в самота, а после гледахте как бавно и болезнено се стопявам от безразличието ви.
Мразя ви. Всичките до един.
Всъщност, не. Един от вас не мразя. Той е извън усещания, чувства и настроения. Няма толкова широк обръч от думи, който да го обвие, за да го опиша. Той не дойде, за да опустошава. Срещна ме по пътя ми и само повървя до мен за кратко. Когато дойде време да се разделим, понеже не можеше да ме вземе със себе си, аз му подарих своята душа. В очите му грееше слънце. Гледах го смутена… И изведнъж осъзнах, че това бях аз, моята усмивка се отразяваше в погледа му. “Мъничко слънчевичко” – така ме нарече.
* * *
Ти беше жива мечта. Прегърнах те кротко, в мълчание. Почувствах се цяла, пълноценна. В този миг разбрах смисъла на думата “приятелство”.
02.07.2006г.
© Вяра Стойчева All rights reserved.
