Светът на раздвоението и Нея в него

Тъга и Мрак. Болка и Непоносимост. Двусмислици и незнание. В очакване на неочакваното, във вечното чакане… Не светът на Другия в мен…не светът на моето второ Аз, а на моето първо… Звучи страшно и песимистично, но…не е. Това е картината на единият от двата свята – светът на реалността, а не на мечтания… Стоп, спирам! Защо ли?! Защото Другият в мен шепне: „Спри, недей! Това е твърде лично!” Дали да го послушам…или не? При други обстоятелства бих, както често правя, но…сега нямам особен избор…Затова ще продължа „документирано” да си задавам вечните въпроси без отговори… … Светът на раздвоението…иначе казано – денят и нощта… разумът и съня… … Нощта се спуска бавно, величествено. Забравям за самота и неволя, мъка и страдание… Оставам само аз и…аз и моите мечти, моят сън. Свят вълшебен, неприкосновен, щастлив. Моят свят и Нея в него… И всичко е красиво, и всичко е щастливо…няма предразсъдъци и самота; несподеленост и тъга… Звън, звън, звън… Ето, будилникът проклет, отнема ми съня и ме връща в реалността… Утрото било по-мъдро от вечерта… Това ли е мъдростта – да си на вечния кръстопът? Да властва вечен мрак в душата ти… А! Лъч надежда! Светъл лъч надежда в непрогледната тъма! И втори! И трети!... Стана светло. Само тук-там има малко сенки. Отивам на сянка и се оглеждам – всичко светло, красиво, щастливо… Отмествам се на сянка и гледам – всичко още по-прекрасно. Заслепен от ярката светлина се нося по разни пътища на щастието…като че в транс… Разбрах, че и денят си има своята красота… Решавам да се отбия отново малко на сянка, за да видя къде съм. Спирам, оглеждам се и…нищо не виждам. „Тъмнината грозна пак погълна сянката прекрасна…” Звън, звън, звън отново. Отварям очи и разбирам, че всичко е било сън. Отново съм в света на реалността. Отново раздвоен, разтроен…и отново без Нея. Отново мрак и тъма в моята душа… И…чакам… Чакам, а времето така бавно минава; струва ми се – спряло е! И само чакам и мисля, мечтая и се питам неща, на които не мога да отговоря… Чакам и мисля… Гледам Реалността в очите и виждам как ми се смее нагло…смее ми се, защото чула от Съня за моята Мечта… Смее ми се, а смехът й отеква в моите уши и заглушава всичко… Единственото, което мога да направя е да чакам… Да чакам отново да падне нощта и да се срещна със Съня… да остана сам…сам с всичките си мечти…иначе казано, сам с Нея…И аз чакам…