Влюбени Светове

ВЛЮБЕНИ СВЕТОВЕ

             Една разноцветна планета  стоеше в средата , наблюдавайки минаващите  покрай нея комети , слънца , галактики , други планети , космически късчета , кои големи , кои по-малки , а някой дори незабележими . И така те идваха  и си отминаваха , отдалечаваха се  , докато се скрият безследно . Малко от тях оставяха следа след себе си , но се намираха такива , които  само с един допир се докосваха до самата и душа , защото душата на планетката беше толкова голяма , колкото самата планетка.
         Всичко си имаше тя! Имаше си две красиви очи , по-сини дори от теменужени венчелистчета , имаше си ръце –нежни като булчински воал , имаше си коси  , носле  , крачета ….Нека просто кажем че тази планета беше  един безкраен и неизчерпаем свят .Свят , в който имаше хиляди неща...и все пак  най-много бяха огледалата , за да можеш когато се докоснеш до нея , да видиш и самия себе си там.
       Но й липсваше нещо .Тя отначало не знаеше накъде е тръгнала , а нали планетите винаги пътуват нанякъде . И тя реши да избере своя път- посоката на сърцето .Във вселената имаше хиляди светли места, за където си заслужава да се упътиш , но тя искаше само едно :онова. Там , където сърцето я водеше.
          И така нашата невинна планетка , щастлива от избора си , се втурна нетърпеливо , въпреки че знаеше че пътят никак няма да е лесен . Минаваше време , а тя все така устремено се движеше.Капчици пот се появиха  на челото й,но  тя дори не ги забелязваше.Бягаше яростно , препъваше се , изправяше се със разкървени колене и все така продължаваше пътя си.Никой не можеше да спре този   бяг , само едно нещо...
Изведнъж една също  толкова  уморена от  пътуване планета , препъвайки се , без да иска се блъсна в нея и  от удара счупи едно от огледалата ,и то не кое да е , а най-красивото , най-голямото , най-нежното и най-истинското.Това огледало , в което никой не се беше оглеждал преди.
---Бъди внимателен ! Виж какво направи.-с учудващо спокойствие каза тя. Нещо не и разрешаваше да се ядоса и не и позволяваше да се разсърди.
----  Не беше нарочно , мила.  Просто малко съм уморен и замаян...позволи ми да поправя счупеното, обещавам че ще бъде като ново , наистина ще се постарая...
И докато тя мълчеше и тъгуваше за потрошеното си огледало , неговите изящни пръсти започнаха да събират всяко едно късче .След това  той толкова внимателно и нежно , сякаш дършеше в ръцете си душа , започна да слага парченцата на местата им.  Огледалото вече беше готово и той  понечи да си тръгне виновен . Но не можеше ...нещо го спираше и му казваше “остани”!!!
----Ах да ! Как забравих , та аз не съм ти се извинил. Сега се извинявам, наистина  искам да ми простиш за стореното...Да, това е. Аз ще си тръгвам вече.
 И все още разстроена , тя искаше да му каже “Хайде , Чао!” , но не можеше...нещо й пречеше.
----Хей почакай ! Спри , не си отивай!Аз все още не съм ти благодарила че го поправи . Ето сега  ти благодаря ! Май е време да си тръгваме...
   И те се опитаха да си отидат , но не можаха ...Докато  бяха толкова близо един до друг  , двете малки планетки не усетиха как гравитациите им се бяха оплели .Сега те не можеха да си тръгнат ,а и не искаха...Бяха заедно.
        Вървяха един до друг . Да те вървяха , а не тичаха яростно както преди .Бяха хванати за ръце , наслаждаваха се .Бяха щастливи. Това  донесе и пролетта. Преди беше мрачно и застояло времето  на тези светове , а сега така неусетно и същевременно толкова магически  всичко беше разцъфнало и засияло. Цветята си ги подариха взаимно, птичите песни също. Споделиха си мечтите – кой накъде се е устремил и защо .  Двамата разбраха колко силни и важни мечти бяха това , но бяха различни тези мечти  и пътят към тях беше различен. Знаеха че ще дойде краят , затова вървяха бавно...
Но той дойде . Беше време за раздяла.
-----Аз не искам да си тръгваме –каза през сълзи тя . Искам да остана с теб .Аз те обичам , остави го другото ...
-----И аз те обичам , мила , но трябва да знаеш , че пътищата се разделят. Така е устроено – срещат се , преплитат се и после поемат в различни посоки . Иначе и аз искам да остана с теб ...
-----Бих  искала никога да не си бях избирала цел , за да мога когато те срещна да остана с теб завинаги и докрай!
-----Не , не мисли това ! Да обикаляш безцелно е най –лошо .” Повярвай че ако не знаеш накъде си тръгнал , ще стигнеш някъде другаде “.
-----Но сърцето сега иска да остане при теб , нали трябва да го следвам.
----Така е , но ти сама ще поемеш натам , защото траекторията понякога е по-силна от гравитацията , нали ме разбираш , мила? Хайде време е вече! Недей да тъгуваш ,защото аз никога няма да те забравя и обещавам че ще те намеря...
   Те поеха всеки към своята посока и дълго се обръщаха назад. Не се бяха отдалечили много и тя плачейки извика:
----Почакай. Спри! Върни се !Изчакай , погледни огледалото .Виж го добре...
                      Неговият образ беше там. Дори с пукнатините огледалото беше хубаво , а още по-красиво беше с неговия образ – така както събираше парченцата . Виждаха се и очите му и ръцете ...беше прекрасно . Огледалото го беше запазило.  Това огледало , макар и със следите си от счупване  и със красивия образ ,  беше хиляди пъти по-богато от всичките други празни стъкла .Когато го видяха  , те заплакаха . За първи път на тези две планети заваля дъжд. Валеше тихичко ,но все още беше време да си тръгват . Бяха успяли да се хванат за ръце , но с мъка се опитваха да се вкопчат един в друг. Подавайки ръце за сбогом  искаха да останат завинаги заедно . Сякаш бяха над пропаст и не искат да се пуснат , защото ще паднат . Но както става при всяка раздяла –ръцете се пуснаха..
Сега вървяха бавно за да могат да се гледат в последните минути.
----Аз никога няма да те забравя , дори в някоя от другите си безкрайни обиколки  пак ще те помня , ще те търся в целия космос и ще те намеря , защото тогава ти ще си моята цел....
Отдалечавйки се , той и отговори и думите му огласиха цялото мълчаливо космично пространство:
----Ще се намерим , мила! За любовта и вселената е малка...малка...малка....