* * *
Днес било модерно да се чака,
независимо къде и за какво
и аз, за да не остана по назад,
наредих се на опашката
с най-много хора.
Заседнах да чакам за „щастие”.
„Луда ли си” – ми казваха –
„За теб няма да стигне.”
Какво като съм луда,
защо да не почакам,
та нали е за „идеята”...
Дъжд валя...слънце пече...
Стоях там, обградена от толкова хора,
ни напред, ни назад.
Отначало магазина бе в „Ревизия”,
после уж в едночасова почивка
и накрая се появи надпис
голям, колкото цялата витрина:
„Получаваме стока”.
Поразмърдаха се хората
/ поне като отворят ще е заредено /.
И пак дъжд валя ...
И пак слънце пече...
След едноседмично чакане
дебелата желязна врата проскръцна.
Надигнаха се и купчината упорити
кокали заедно с моите
и като прегладнели рисове
се втурнаха към щандовете
да си вземат поне по кило щастие.
Но уви, там рафтовете
празни и самотни стърчаха
и само ъглите бяха пълни
/ разбира се с прах /.
Направих отчаяно кръгом
и се зарекох повече никога
да не подражавам на модата.
Прибирайки се случайно минах
покрай задния вход на магазина.
а от там излизаха току-що
ощастливени късметлии.
Въздъхнах тежко.
Да, така е в реалния живот...
© Ванда All rights reserved.
