* * *
Стискам зъби...<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />
Колко трудно е да спреш,
когато от вътре ти напира
и искаш да си поревеш,
че времето не ще да спира ,
че си е заминал още един хубав миг.
Голяма и нахална буца е заседнала в гърлото ми.
Не ми позволи дори да те целуна за „довиждане”.
Нито да ти прошепна „Обичам те!”.
А може би ти се искаше?
Както винаги седя и чакам
между тези четири стени.
Болката съдира сърцето ми.
Очите ми се пълнят със сълзи.
А този часовник все тик така...
Защо поне за миг не спря
да отброява минутите
на моите мъчения?
Студено ми е,
но не трепери моето тяло...
Душата ми премръзва и ридае.
Заблуждавах ли се?
Или просто бях щастлива
в миговете кратки,
когато ме целуваше тъй страстно?
О, не! Не мислех аз тогава
за часовете прекарани в очакване,
в копнеж за твоята поява...
© Ванда All rights reserved.
