Апатия
Седя сама със самотата -<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />
отхвърлена като завивка,
продухана от сивотата,
стаена в кривата усмивка.
Седя не мисля и не чувам -
не зная датите на дните,
дали вали не ще умувам
щом съм удавена в сълзите.
Седя със кръста на съдбата,
учудена от тежестта му,
със раните си във душата,
пробити от живот измамен.
Вървя - замаяна и сляпа -
с ръцете пипнешком разбирам,
опирайки се във стената,
че пътя ми във нищо спира...
© Патриша All rights reserved.
