Аз вчера бях на свойто погребение...
Аз вчера бях на свойто погребение.
В ковчег видях трупът си да лежи,
обсипан със цветя, в усамотение,
обгърнат в призрачно забвение,
далеч от слънчеви лъчи.
А там, около гроба, имаше опечалени -
говореха си сладки думи те.
Не мислейки дълбоко за умрелия!
и, считаики, че е лишен от зрение,
блееха като овце.
И някои патетично се изказа:
"Той бе наистина добър човек!"
Неистинно! - с доброто бях се скарал!
Неистинно! - доброто бях отказал...
от миналия век.
А друг решително се произнесе:
"Сърцето му от злато беше!"
Отново грешка! Аз стоях потресен.
Във шкафа, по ъглите пълен с плесен,
ръждясало сърцето ми стоеше.
Но постепенно гостите се разотидоха,
улисани в големите си грижи
и,постепенно, не остана нито фигура
освен безплътната, на вихъра,
способна тишината да прониже.
Аз, както винаги, облечен в черно,
към гроба си се бавно приближих
и, вгледан в равна пръст над тяло бледно,
за първи път и за последно
една сълза си позволих.
© Николай Георгиев All rights reserved.
66666666666666
