БЕ СПОМЕН, ЧЕ МЕ Е ИМАЛО
Бавно се стече живота
по стената на безвремието
като кръвта ми
по стената на спринцовката,
тогава когато дарих те със себе си.
Ти помниш ли този момент?
Съмнявам се...
Болката, която би ти тежала,
би те накарала да се срещнеш със мен,
но не би...
Ти си далеч, в безвремието;
ти явно не помниш...
Кръвта се стече по стената
на спринцовката,
през иглата,
забита в моята вена...
Нежните пръсти изтеглиха буталото,
а с него - и кръвта ми...
Така се надявах
да вземеш усещането ми към теб,
това странно усещане, сгърчило същността ми,
но ти го остави
и изтегли надеждата,
и изтегли живота.
Аз не умрях,
аз не съм мъртъв,
аз съществувам,
аз просто съм факт,
отдавна забравен,
но мен още ме има;
отдавна забравен,
някъде скрит
в спринцовка със кръв,
вече съсирена,
вече загинала...
Мен още ме има
без спомен,
че някога
въобще ме е имало...
© Атанас Спасов All rights reserved.
