Без Теб
Отиваш си, не мога да те спра!
Ръката си протягам аз безсилно.
Опитвам се да тичам, но стоя.
Мълча, а искам да извикам силно.
Зад ъгъла се скриваш ти и в миг
изчезват всички багри по земята.
Замлъква всичко, само тъжен вик
ехти във дупка, зееща в душата.
Аз хуквам да те търся, бягам сам -
на пейка в парка, спирката позната
в пресечка тясна, до светия храм,
или път мястото на първата ни среща.
Но пусти са сега без тебе те.
Стоят студени, черни, погрознели.
Преди до теб блестяха те
И ти блестеше с техните дантели.
И хуквам аз по сивата Земя
да те намеря, да ти кажа да се върнеш,
да върнеш в мен окото за цвета,
да чувам пак красивата ти песен.
Аз тичам дълго, без да спра.
Аз тичам бързо, без да се задъхам.
Но устрема е вял, натегнала вина
прекършва ми гръбнака и сърцето!
Достатъчно отдавна бе това,
но аз не спрях за миг да те преследвам.
Макар че днес не тичам, а пълза -
яз тебе още диря и копнея.
Но днес косите са прошарени, лика
Бразди е свил във времето и в мъката.
Душата се е скрила тихо под снега
на скуката, тютюна и на безверието.
Изправен аз стоя сега пред пропастта -
последната, безмерна и безвремева.
Щастлив и влюбен ще прегърна днес смъртта -
та тя е твоето перфектно отражение.
© Хюго All rights reserved.
Много е хубаво
