Да вярваш...
Да вярваш сляпо в любовта,
да вярваш, че обичана била си,
да чакаш тихо вечерта
да носи спомени прекрасни.
Да чакаш вечерта да дойде,
да те погълне тихичко нощта,
да те държи една едничка песен
все още във реалността.
Какво сгреших?
Защо наказваш ме жестоко?
Останах тук, не заминах далече,
преследвам моята мечта.
Повярвай, аз не искам да ти преча,
аз искам само твоята душа.
Аз искам да съм твоя тъмен дявол,
да ти отнема същността
на нейно място себе си да сложа,
за да съм с теб до края на света.
Аз искам мислите ти да превзема,
да вярваш, че спасение съм аз,
да гледаш мен, а не звездите
и само те да могат да застанат между нас.
Помолих слънцето отново да залезе,
помолих да не видя сутринта,
помолих и дъждът да спре,
да изгорят звездите, да умре нощта!
И още вярвам, още чакам,
за мен оставаш блян незрим.
Как искам силно да те нараня,
да усетиш болката жестока,
да молиш Бог за опрощение,
да чакаш мен, като спасение,
да викаш, да умираш бавно,
да паднеш чак на колене...
Аз искам, но не мога.
Не е тъй силно моето сърце.
Сега поглеждам пак звездите,
сама ги гледам, няма те до мен,
и моля да пресъхнат днес очите,
за да не роня кървави сълзи в нощта,
да съжелявам не, че съм обичала,
а че сама била съм в любовта.
ЗА ЛЮБОВТА СА НУЖНИ ДВАМА!
© Петя Сотирова All rights reserved.
