Дай ми свойта грешна святост
Алеята със тъжните кипариси
потъва в непрогледна тъмнина.
Вървят по нея
бледи сенки-спомени
и късат дрехите си
в чувство на вина.
По стъпките им
никнат черни рози
и се превръщат
в локви от тъга.
Ухание на студ и цитрус
носи се-
като зелена паяжина,
с капчици роса.
Във тази мрежа,
нежно-драматична,
заплетени са
мислите ми зли.
О, как се дърпат
и пищят...
Вбесени са.
Но нишките са здрави
и боли...
Кипарис млад
в небето вдига чело.
Молитва своя шепне
с чувствен глас.
Дали го чува Господ
аз не зная,
но мойта кръв запалва.
Губя власт
над разума си
и над сетивата.
Превръщам се
в икона с блед овал...
Моли се!
Дай ми свойта
грешна святост!
В кръвта си ме пусни
в миг полудял...
Но отговор не идва
в тишината.
Иконите не будят
дива страст.
Алеята се вие
през душата.
Кипарисите плачат...
Ти мълчиш.
И в тази вечер,
вън от правилата,
последния ми дъх
ще задушиш.
© Геолина Стефанова All rights reserved.
