Горска самодива
Разхождаш се по горската пътека,
а всъщност по снагата ми вървиш.
Почиваш си върху тревата мека,
глава положил върху моите гърди.
Навеждаш се над струите кристални
от устните ми изворни да пиеш.
Лъч, отразен от капчици овални,
е поглед мой. Защо очи ти криеш?
С ръка повдигаш клоните зелени –
даряваш ласката на моите коси.
Цветята пъстри, празнично огрени –
това са моите безценни накити.
Напременена радостно те срещам
в гората светла – моя същност и душа.
Но ти не виждаш моята надежда,
не виждаш мен, протегнатата ми ръка.
Ти виждаш път, и извор, и дървета –
едни и същи даже и след век.
Оплаквам аз съдбата си проклета
на самодива, влюбена в човек.
© Любка Славова All rights reserved.
