Хипотеза
Една вселена бавно се свива
почти в ембрионална поза.
Ето коленете обвива,
ето цвета й е грозен…
Студеното й безпространство
събира разпилени клетки
като скъперник със богатство
от неплатени сметки!
Една вселена бавно си отива,
отваря точица - врата към Нищо
и само глас - вълна креслива
неприливно приижда!
Безсмъртно Времето я чува!
Безсмъртно Времето разбира!
Безсмъртните последни думи
отново в себе си намира:
- Обичах те!
- Обичам те!
- Ще те обичам!
…..
И пак взривява се Всемира!
© Георги Динински All rights reserved.
