Здравей, пътниче,свободно ли е мястото до прозореца в твойто купе? Докато стигнем до спирката “Бъдеще”, може ли да изиграем едно сантасе? Ей така да подхвърляме картите, с безразлично - кой дава, кой взе, да броиме със погледа гарите, неброейки невзети ръце. Ще крием усмивки от двамата влюбени, които с поглед тунелите дебнат, за да се престорят на нецелували и по-далечко един от друг да седнат. Улисани във играта, ще въртиме скришом глава към зърната на кърмещата в съседство жена. Само със съвет ще помогнем на старицата гдето все заплита, разплита си плетката, да повярва, че е голямо детето и му е по мярка жилетката. Ще се смеем над стареца, който угрижен търси в джоба трохи за примряло петле, а пък то във кашона си книжен участта неспокойно кълве. Ще засрамим кондуктора глупав, който не може да разбере: Платили сме колкото струва билета точно за това купе. Я стига с това сантасе!
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Определено си художник, но не сюрреалист))), клониш към седмото изкуство - бих те оприличил за това стихотворение на Рангел Вълчанов, но в българската поезия! Ех, жалко, че малко поети пишат така, но ако беше така, как ли щяхме да те отличим от общата маса!)))
Помня го този стих даик...Още тогава ми се искаше да те прегърна заради него и да ти кажа, че пишеш невероятно Усмихнато, свежо, картинно и чувствено...