Какво ми остава
Тичах по ръба
на живота.
Сякаш презирах началото.
Сякаш презирах
понякога себе си.
Откривах се в бездна
и беше ми хладно.
Ледени пръсти
усещах по тялото.
Носих вините си
тръпнещо гола,
някои дори не разбрах,
но бутах скалата
нагоре по склона.
Не поисках от никого нищо.
Давах каквото можах.
Не понасях подлост,
лъжи, лицемерия,
не понасях и страх,
но те вървяха по петите ми.
И какво ми остава...
само вик и разпятие.
© Галя Николова All rights reserved.
