Кино
на жена ми
Седяхме неми и притихнали
в дълбоките оранжеви кресла.
Завесата бе вдигната
и огледалото отсреща многоцветно
разказваше.
Ти може би мечтаеше да бъдеш ТЯ,
а аз пък ТОЙ. И ето - някак неусетно
във мрака на шестнайсетия ред
почувствахме,
че вместо нас тук се спотайват двама
съвсем несъвършени, лоши същества.
Дотолкоз грешни, че онези от екрана
за миг намразиха житейската им грозота.
Два часа, две сълзи и две минути
до изхода за да се доберем.
С две думи, казани едва дочуто
ти се притисна изведнъж до мен.
Навън бе шумно, слънчево и кално.
Кола опръска незакопчания ми сив балтон.
Ти се разсмя, а аз нахално
те зацелувах под един балкон...
И бяхме лудо живи - дишахме, вървяхме.
Това бяхме НИЕ! И сега
платното бяло ни завиждаше,
че тъй за кратко бе на "ние" със света.
Седяхме неми и притихнали
в дълбоките оранжеви кресла.
Завесата бе вдигната
и огледалото отсреща многоцветно
разказваше.
Ти може би мечтаеше да бъдеш ТЯ,
а аз пък ТОЙ. И ето - някак неусетно
във мрака на шестнайсетия ред
почувствахме,
че вместо нас тук се спотайват двама
съвсем несъвършени, лоши същества.
Дотолкоз грешни, че онези от екрана
за миг намразиха житейската им грозота.
Два часа, две сълзи и две минути
до изхода за да се доберем.
С две думи, казани едва дочуто
ти се притисна изведнъж до мен.
Навън бе шумно, слънчево и кално.
Кола опръска незакопчания ми сив балтон.
Ти се разсмя, а аз нахално
те зацелувах под един балкон...
И бяхме лудо живи - дишахме, вървяхме.
Това бяхме НИЕ! И сега
платното бяло ни завиждаше,
че тъй за кратко бе на "ние" със света.
© Димитър Богданов All rights reserved.
