КонниК

Poetry

132 0 2

Стене жално тишината,
разкъсвана от вълчи вой.
Препуска конник във мъглата,
гневен и готов за бой.

В очите черни и незрящи
кипят сълзи отровни,
сърцето, някога туптящо,
нашепва стихове гробовни.

Препуска в нощта, усеща -
далечна битка го зове,
а воят вълчи му напомня,
че мъртъв е от векове.

Внезапно конникът изчезна,
когато слънцето изгря.
Останаха от него само
следите вълчи във калта .