Куршуми
Димът се носИ като сянка,
над осеяния свод от мъртъвци.
издигаЩИ се към оназ землянка,
наречена покой за страдащи души.
Небето раздират го куршуми,
Звезди от болката се гърчат.
Войник изплаква тежки думи.
с писък спомени се връщат.
Измъчена ридае и Луната.
Призраци времето си дирят.
съхне кръв по земята.
Куршуми съдбата жилят ли, жилят.
Вечност пъпли по телата,
и тихо героите зове,
предава им на Бог словата.
преди да станат те самите Богове.
© Ева Иванова All rights reserved.
