Приказка за една любов<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />

Лилията на Времето бавно се разпукваше от страст.

Очакваше своята Кралица  загубена в утрото,

Да се завърне от  лазура, по-свободна..

Това бе пробуждане от страшното минало,

Завръщане към новото начало,

Което изостави,  търсейки вече не себе си, а Нея..

Това й донесе Тя -

Най-силния  лъч живот,

Най-дълбокия извор на съкровение,

Енергия,по-мощна от всяка друга.

Накара всеки  нейн лист да  трепери от възбуда,

Да попива всяка капка време,

Която допускаше да се отдели от нея..

Лилията на Времето бавно се разпукваше от страст,

В очакване на своята кралица

Загубена в утрото,

Да се завърне от лазура, по-истинска…

И тя се завърна!!! Пчела!

Лилията беше все така красива,

Но Лазурът й беше отнел най-скъпото

И тя не бе издържала...

Листата й, разпиляни от Липсата

В река от златни мигове,

Се носеха през времето..

Към нейната Кралица - разкъсваща се от дива болка

По Единствената истинска любов,

Която бе имала - прекрасната Лилия..

Разбрала,че това е краят,

Пчелата се приближи до своето цвете,

изсмука последните капки див нектар от него

И разпръсна  прашеца  му в пространството,

За да покълне нов живот,

Носещ символа на тяхната любов..

Тя се помоли силно на Бога на Въздишките

Да  я превърне в капка .

После бавно се плъзна по върха

на едно от  лилиевите листенца -

последна  ласка преди неизбежното..

усещаше уханието му-

тръпчиво и сладко едновременно,

нежната му повърхност…

спомените нахлуващи в нея, я замъглиха..

С всяко приплъзване към края на листото,

Ставаше все по-голяма и  по - голяма,

Докато стигна ръба.

Откъсна се с мъка от него и

падна…

Остави се на реката от ухания и време,

която Лилията беше създала от сълзите си

и сама станала част от нея,

да я потопи в божествена  предсмъртна наслада,

отнасяйки я далеч………

Вече бяха Едно цяло!

18 юли 2004г.

М.Рахнева