Jun 7, 2006, 12:53 PM

МОНОЛОГ

  Poetry
180 0 30

МОНОЛОГ


Здравей, любов!
Най сетне си дошла при мен!
Не вярвах, че ще минеш някой ден!
Не, няма с лекота да те отпратя,
прилежно ще те скрия във душата.
Красива си била, ми някой рече,
поисках да те видя отдалече.
Сърца си покорявала човешки,
простила си безброй злини и грешки.
Живяла си във царството на добротата
с мирът и верността, и свободата.
Тя - ревността била ти е съперница,
аз мислех си, че твоя е заместница.
Дочух, че нежен глас си имала
и не тъй лесно си умирала,
но страдала си всеки път, когато
опитвали се да те сменят с злато.
Не си могла с пари да бъдеш купена
и много плакала си, ако си изгубена.
Разбрах! Ти огън буен си, отвътре ме изгаряш.
Усещам те как бавно в мене се разпалваш.
Потапяш ме във пламъците си неугасими,
ще изгоря, любов, но страстите ти са неудържими!
Аз исках само плахо да те пипна,
а ти... с душата ми отлитна!
Не знаех, че убийствено раняваш
и цялата душа изпепеляваш!
Но нищо, без душа ще оцелея,
без теб любов... не мога да живея!

 

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Милена Христова All rights reserved.

Comments

Comments