"На клада"
Отдавна пламъка на първата ми обич,
горял бе и изгасна в самота.
Но и днес понякога във мен прехвърча
онази лумнала по теб искра.
Твоето лице ме кара да си спомням,
от усмивката избухвам в плач.
Но...не бива още да забравям,
че изгрев беше някога,сега си вече здрач.
Имаш друга-може би и обич чиста
във вас започнала е да пламти...
Докато днес ви изпепелява до последно,
след време ще престане да гори.
Но спомена от тази клада първа,
ще пари,вечно ще боли....
Прекалено дълго щастието мимолетно страда,
прекалено дълго този пламък ни гори.....
© Вероника Маринова All rights reserved.
