Не непременно
Познавам те по миналите стъпки,
асфалтът още тръпне подир тях.
Умислен си и старите прегръдки
напомнят само грях и смях. . .
Аз виждам, в очите ти зелени,
искри от мефистофелски екстаз,
от булото на три засмени
неспомняни шеги на глас.
Аз виждам, как си се издигнал,
така далечен и унил.
Над кладенеца чер притихнал,
от жажда вял, вода не пил.
Очакваш буйно да отметнеш
пияните крила в нощта.
Тежи човешката подметка,
от някого наречена душа.
Сега си сам и тих, и сгушен,
и уморен от този странен свят,
в който срещнат ли се двама души
то непременно трябва да се разделят.
© Мария Чомакова All rights reserved.
