Нощта се разсъблича
Тъй тихо е...
Нощта се разсъблича.
Воали нежност рони -
пласт
след
пласт ...
По улиците дъхави се скита -
и пита,
и разпитва
все за нас ...
Стопени в обич капчици сме -
знам...
В отрязъци от време
преминава
разпукналия в устни -
ален плам...
Мигът,
избухва в нас като вулкан.
В такава нощ не спя
и не сънувам,
а мислите летят като Пегас.
Разголени
пространства – речно семе
покълват
в сетивата ни от страст.
Охлузено през мислите пълзи
докосването тихо –
замълчи!
До видимост,
в сърцето погледни -
клепачите ми с устни целуни ...
По ъглите на стаята - зеница
протяга се,
протяга се
и знам,
щом в утрото през нея се огледам
разбуден си
и ... вече не си сам ...
© Йоанна All rights reserved.
