Отчаяние
Ден след ден лица непознати
минават пред мен безлики и празни
в тях тебе аз търся, но себе си виждам
загубена, сляпа, светлина не намирам.
И месец след месец по-малко разбирам
защо да живея, защо да умирам,
душата загубих и без нея се скитам
и вечност след вечност теб не намирам.
В поля от надежди безцелно аз тичам,
с криле оковани във нежност умирам.
Без думи крещя и сърцето ти питам-
кажи ми, кажи ми какво не разбирам?
Жестоко, безмълвно измъчва ме то,
макар че боли го и знае защо.
Страхът наранява по-силно от мен!
Защо се боиш да бъдеш във плен?
Приюти ме за миг в душата си само
и виж, че ще бъда със нея аз цяло.
Друго не искам, само надежда,
че може душата ми в теб да поглежда.
© Анонимка All rights reserved.
