Пловдив - Старият Град
<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />
Мъждива светлина блещука в старите фенери
и сенки - бели призраци, танцуват във нощта.
Приютил си дух безсмъртен във напуканите ръкоделия,
самотен, пазиш недоразбулените тайни в песента.
Мъдростта през вековете и отминали епохи, запазил си
във пожълтели страници и незагаснали огньове...
По калдъръма стар отеква конски тропот,
кънтящ по прашни, запустели днешни улици.
Кепенци разтворени - очите твои тъжни,
блуждаещи безмълвно посред сини сенки.
Събираш скръб, стенание и прах
от разрухата ограбен, потънал във безвремие...
Колко съдби си запазил безсмъртни?
Дрезгавия глас на ехото изпълва
посивелите дробове в старовремски дух,
затихнал във престъпно безхаберие...
Припява в плач ревнивата латерна
на черно-бяла снимка, пазеща ликът й избелял.
Кървиш, разграбен си от лешояди
в мъглите - тъмнокоси сенки,
отново нам ще да простиш.
Безтелесен, ще запазиш мъдростта
във всеки камък с дух пропит,
история, кому ли трябва тя сега,
избледняла в неизписани калеми...
Ще помниш вечно, защото древен си, уютен,
прегърбил осанката горда от Римска епоха.
Непоклатим в спиралата на времето безмилостно,
историята в тебе задържал, прославен Филипополис.
Поглеждам те с обич от тепетата:
стенание надига се в душата ми.
Над твоите руини ще заплача днес
и в твоята прегръдка топла ще се приютя...
© Мария Илиева All rights reserved.
