Почерк
Малко пиша. Рядко на хартия.
При страст- е на!
Дланта. Поти се в порок двоичен,
ред до ред подред реди, реди, реди…
шрифт равноскучен. И безличен.
Протеза нагодена
за куц луд, сакат, но автентичен;
дрипав, чорлав, бос;
шумен, алогичен, сложен;
гневено плюещ, невъзможен.
А в сърцето- прост.
Скъп ми беше, почеркът покоен.
Нечетлив, нестроен и наклонен,
бавният любовник на дясната ръка.
Такъв го помня и такъв си беше.
Такъв би бил дори сега.
Единствен той в мрак четеше
на слепия поемите и ги изпя…
пееше с кристален глас за глухите,
пееше им тихо, за да чуват думите.
До ден днешен горд съм притежател
на пълна с празнини глава.
Случва се в разговор с приятел
да пиша по лицето си с тъга.
И вече не ме питат за проблема
дали съм свел го до ди ↕ а и дали
въпрос е само на пари.
Въпросът всъщност е „дали” и
„кога”
ще се разбере,
че не спира да вали-
дали ще е „преди”
„след”,
след
което
няма даже
лед?
© Марвин All rights reserved.
пробвай да сложеш ударението на "у"-то... 