Праэнота
Студът, непомирен със никой,
бесней, незабелязван от нощта.
Гален от жестокостта на дните,
не потрепва. Мина ден. Минаха два...
Мина трети- отново безсмислен-
нямаше радост, липсваше тъга.
А пустинният бряг на морето
бе обзет от болка, от тъга на самота.
Тежеше копнежът за глътка обич,
за въздух задушаван от любов.
Но нямаше чувства ни денем, ни нощем,
сновеше объркан посърналият зов.
Болката зароди силует от нежност-
фигура на момиче погълнато в скръбта.
Цареше нищетата на мечтана обич;
съсипана сълза потъна в брега.
Самотата кървеше, крещеше непрогледно,
момичето изпусна измъчена сълза,
морето блъскаше скалите безпощадно.
Мина месец. Минаха два...
© Виктория All rights reserved.
