Празната чаша
Жената със устни стафиди,
издоени пламъци
в безкръвното
със сиви камъни очи,
гръбнак – пресъхнала лоза
и прошарен вятър над раменете
си имаше любимият напукан прозорец
от който гледаше цветята
и стар цветен телевизор,
през който гледаше черно – белият живот.
Клекнал, тлъст язовир,
пукащ костюм по шевовете от апетити,
откърти приливна вълна и ги отнесе…
Защо се усмихна
не разбрах, когато
ми рече:
-Вслушай се в празната чаша
в мигът в който наливаш вино,
се откъртва стенание…
© Стефан Кръстев All rights reserved.
