РОБ НА ТЯЛОТО
РОБ НА ТЯЛОТО<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />
( първа ред/я)
Веселото ми лице умело е прикрило тъжното сърце.
Хубавите ми очи не долавят вече светлини.
Ушите ми не чуват веселба, глух съм за красивите неща.
Егоизъм ми е запленил носа, не долавям мириса на любовта.
Езикът ми, черна е магия поразяваща отровно като змия.
Ръцете ми са непотребни, само нараняват хората безвредни.
Краката ми са безполезни, потъпкват само красотите земни.
Сърцето ми във злоба е обвито, не допуска никого наблизо.
Затова душата ми е пустота, изпълнена с неописуема тъга.
Опитвам да се променя, опитвам и откривам смисъла на света.
Роб на тялото
(втора ред/я)
прикрива умело едно тъжно сърце.
Хубавите, натежали от сълзи очи
не долавят разлените слънчеви лъчи.
Езикът ми превърнал се е в черна магия
поразява злокобно с отровата на змия.
Ушите ми не знаят що е мелодичност,
а дочуват единствено една безразличност.
Не долавям аз нежния мирис на живота,
въздухът не стига – силен е хомота.
Ръцете ми са две – нелепи, непотребни,
движейки се нараняват хората безвредни.
Краката ми са два предмета безполезни
потъпкват, без вина, красотите земни.
Сърцето ми във мрак и злоба се е вплело,
за любов е чуждо – без чувства опустело.
Затова душата ми е бездна – празнота,
изпълнена с тъга и вечна самота.
Но знам, че всичко това се променя
и мрачните ми мисли светлина заменя.
© Симион Патеев All rights reserved.
като гледам датата стихотворението е от доста отдавна,(ама нали съм още пълзяща)та дано тези чувства са отдавна заменени..
