С Ъ Н
Обичах те, но ти не ме погледна.
Целувах те, но ти не ми отвърна.
Обърна се, пак ме пренебрегна.
Виках те, но ти не се обърна.
Вървях след теб, боса през трeвата.
Усещах само и единствено студа.
Сама бях, само със водата,
но не се поддадох на страха.
Обичта ме водеше през тъмнината.
Надеждата огряваше мократа земя.
Само за едно копнееше душата,
да събере отново нашите сърца.
Невидима ли бях за теб
или просто болката те завладя?
Нима след годините, прекарани с теб,
да ме забравиш така лесно успя?
Почувствах се беззащитна
и на земята аз се струполих.
Обгърна ме вълна обилна
и веднага се свестих.
Всичко беше само сън,
но толкова болезнено реален.
Като отекващ в мене звън
от нечий вик така отчаян.
А обичаш ли ме още?
Дали сънят нещо предрича?
А може би сънувайки го нощем,
той обичта ни на гибел обрича!
© Хриси Димитрова All rights reserved.
