Таверната на Самотата

Небето черно се събираше
във шепата на тъмнината
и всеки тъжен странник влизаше
в "Таверната на Самотата".

Зад бара весело стоеше
момчето с каменните длани,
момчето дето нощ метеше,
а сутрин странниците храни.

Какво ли правеше младежа
във таз земя запустеняла?
Довел го беше май копнежа
да си спаси душата цяла.

В града където хора трима
го бяха сринали ужасно,
показаха му с наглост зрима,
че тук за бармана е тясно.

Единият от тези градски
се казваше"Аз Завистливия"
и лицемерничеше адски-
от Амстердам та до Боливия.

Та той прободе с нож момчето
от завист ослепял и лош.
Изтръгна му с ръце сърцето
и го постави в смъртен кош.

Вторият човек убиец
наричаше се "Аз Предателя"
и също нако кръвопиец
изсмукваше с уста приятеля.

И той захапа дваж момчето
със заби черни и коварни!
След туй прониза му сърцето
с очи така неблагодарни.

На третия от тия граждани
му викаха"Аз вечно Мразещ"
със зли очи ненаподклаждани
се давеше от злоба парещ.

Та той изрита с поглед само
момчето с дланите от камък,
момчето чийто топло рамо
го правеше херцог на замък!

В"Таверната на Самотата"
животът беше някак лесен,
а за момчето през вратата
не странник влизаше а песен.

Понякога зад бара ярък
си спомняше как по-преди
сърцето му бе скъп подарък
за всички искрени звезди!

Но винаги звездите падат
със тях умира верността,
във себе си те злоба влагат
изгубва смисъл любовта!

Остава само този порив,
биещ силно във сърцата
и поетесовият молив
в"Таверната на Самотата"!