ТЯ(на самотната жена, болна от рак)
Тя плаче и стене, защото сама е
и никой не идва във здрача студен.
Душата й тъмна във мъка блуждае
и трае съдбата си ден подир ден.
Тя лее сълзите си топли и меки
и чака със трепет една светлина,
която да сгрее душата на всеки
и пак да залее света с добрина.
Тя чака, но нищо не пламва в тъмата,
а слънцето грее под свода на друг-
когато залязва- остава тъгата,
когато изгрява- раздира със звук.
Тя чака,но никога няма да види
порива бляскав във своя живот.
Изхвърля сълзите си пак като миди
на плажа до черния, мрачен кивот.
Тя маха с ръката си толкоз унила
и вече не вижда щастлива света...
а болката силна тъй дълго бе крила,
че тя като пясък се впи във брега.
Тя чака, но всъщност помалко умира,
тя чака, но почва да диша едва,
тя чака, но ето- сърцето й спира:
умира сломена, умира сама.
© Таня Илчева All rights reserved.
