Върколак
когато Луната изгрее,
когато звездите блестят
и нежно полето облеят
лъчите, които струят,
тогава излизам самотен,
тогава се втурвам навън.
понякога с писъk сиротен
и винаги като насън.
и с воя си казвам на мрака:
"отново ще бъдем едно".
не бих го оставил да чака,
а бързам, не питам защо.
не искам да знам и да помня.
не искам да бъда човек.
харесва ми тази ирония
в гласа ми, учудващо мек.
не мразя когото убивам,
не мразя и не съжалявам,
дори като зъби забивам,
обичам, защото спасявам.
© Фредерик All rights reserved.
