* * *

Здравей.
Днес е неделя.
Не знам кога ще получиш това, защото не знам дали ще ти го изпратя, защото не знам дали ще ти го изпратя някога, защото не знам дали ще искам да го прочетеш, защото не знам дали ти ще поискаш да го прочетеш, защото знаеш, че те обичам. И за какво да ти пиша освен за това, че те обичам. Но това е нещо, което хората са приели за най- хубавото и чисто чувство на света. А кое му е хубавото? Къде е щастието? Къде ми е усмивката? Къде ми е любовта? В спомените и всичко свършва до там. И никoй и нищо не може да ме спаси от отчаянието. Имах си една малка надежда, но и тя си отиде. Нищо не ми остана. Поне спря да ми вдъхваш празни надежди, което обаче доведе до ново начало на друга позабравена болка. Започнах да те виждам с други момичета, които с нищо не ме превъзхождат, поне не и на пръв поглед.
Каквото можах, го промених и те накарах да си отидеш, но ако не искаше никoй не можеше да те накара. Май не съм виновна аз. Но е много вероятно и аз да съм виновна. С отношението си, с действията и думите си. Но защо не ме спря на време? Защо ме остави да го направя? Защо не ме спря? Защото не искаше. Така не ти беше добре и трябваше да си отидеш. А аз си знаех, че ще си отидеш. И небето да беше паднало, ти пак нямаше да бъдеш с мен. А ме обичаш и ти липсвам и искаш да ме има. И една частичка от сърцето ти е запазена само и единствено за мен. И аз няма да си тръгна от там. Знам, че няма да ме пуснеш, защото тогава сърцето ти няма да е цяло и няма да живееш. Не можеш без мен, без тази малка частичка. Там беше и надеждата ми. Защо казвам, че е умряла ли? Защото тази частичка е скрита много дълбоко и няма да я пуснеш да излезе, защото знаеш, че от една частичка ще стане отново цяло сърце.
А теб те е страх от чувставта, които изпитваш. Знам, че маразиш да ти казвам че те е страх, но аз така мисля. Не казвам, че задължително сам права, но го мисля и понеже твое мнение по въпроса няма да чуя, ще си вярвам в моето. Къде си? Защо си отиде? Защо ме остави сама? Защо не ме пускаш да се върна? Защо не ми помогна да спра? Къде е всичко това, което чувстваше? Къде е любовта ти? Къде е желанието и копнежът? Как може да изчезне нещо толкова силно? Къде изчезна?
Пропадам. Под мен е една огромна бездна, опитвам се да се хвана за едната стена, но тя се пързаля и продължавам да пропадам и стигам до корен, и се хващам, поглеждам нагоре и там си ти. Но как да те стигна? Ако се пусна от корена ще трябва да се покатеря по стената, но тя се пързаля. А ти ме гледаш и не ми помагаш, гледаш ме и тя ме гледа и другата и те държи за ръка. Но аз ще успея. Не искам да виждат колко ме боли. Не искам и ти да знаеш, но е невъзможно, защото ти ме познаваш по- добре от всеки друг. Корена се откъсна. Полетях надолу, но няма край. А ти все така стоеше горе с тях, с всичките и ме гледаше. Дъждът спря. Изгря слънце. Слънце ли казах. Това слънце ли е или просто ти си все още горе и ме гледаш. Не знам, вече съм много далече и не виждам ясно. Ти продължаваш да се отдалечаваш и вече не съм наясно, това ти ли си или не. Това ли е човека, който обичам. Започна да съхне. Стигнах дъното. Бездната имаше дъно. Значи не е било бездна, а просто огромна дупка. Отново греша. Но мога ли да имам точна представа за понятията и фактите, за предметите, за цифрите, за буквите... Аз само чувствам. Чувствам, че те обичам и сега чувствах, че това е бездна. Но не беше. Време е да намеря начина да изляза от тук. Тези с теб няма ли да престанат да се смеят? Чувам ги? Знаеш, че ме боли. Започнах да се изкачвам отново нагоре. Там си ти и ще те стигна. Дано само пак не завали. Сега пръстта се рони и не се пързаля. Поне не чак толкова. Успявам да се изкачвам, бавно но сигурно, това е пътят към теб. Намерих го. Но колко е труден само. Колко се рони пръстта. А те продължават да се смеят. Кажи им да спрат, моля те. Защо не искаш? Толкова ми е трудно. Престанете!
Виждам те. Вече ясно. Не ме питай колко се катерих нагоре. Видял си. Защо ми текат сълзи ли? Защото те виждам ясно. Колко си красив само. Тези устни ме целуваха и единствено те ме правеха щастлива. Благодаря, че ги накара да си тръгнат, много ме обиждаха със смеха си. Благодаря. Знаех, че ще го направиш. Казах ти за частичката от сърцето ти. За нея бях сигурна:) Още толкова малко остана. Скоро ще стигна. Не, не се обръщай. Къде отиваш? Не си тръгвай, не ме оставяй сама. Върни се. Моля те!!! Почти стигнах. Цялата сам в кал, а ти си толкова красив. Отиваш си? Но аз почти се качих. Защо? Мислех, че ме чакаш. Ето още едно движение. Качих се. Но ти не си си тръгъл. Какво криеш зад гърба си? Това цвете ли е? Наистина ли е за мен? Караш ме да се чувствам като принцеска.
...И аз те обичам, обожавам целувките ти....
Може ли този момент да не свършва. Каза ми, че не те интересува, че съм цялата в кал. Каза ми, че ме обичаш. Обичаш всичко в мен. И ме прегърна така, сякаш искаше да ме предпазиш от всичко лошо на този свят. Аз си затворих очите. Толкова сам изморена. Толкова се борих за да стигна до теб и любовта ти. Заспах... Как така? Събудих се? Но защо те няма? Нали беше до мен? Защо съм на дъното на пропастта? Защо ти си горе? Те няма ли да спрат са се смеят?
Да било е само сън.
Пак съм сама.
Пак те няма.
Но теб никога не те е имало.
Било е само сън!
Обичам те!!!