Баба VS. Kid
2 min reading
Мразя понеделниците. Едни такива прокобни и сънливи. Трябва да ставам рано-рано за глупавата лекция и знам, че едва ли даскалицата ще дойде... Рейсът е претъпкан. Какво ли се учудвам, всяка божа сутрин се натъпкваме като в Моисеевата лодка, в моя случай е пълно с животни. При него е имало и хора. Дори и кондукторът смърди на отделението на конете. И се блъска.
- Претаксувани?! Претаксувани?!- ромът крещи, ръкомаха, бута се. Спокойно, човеко, не са изкарали кравите още да пасат, какво се бунтуваш.
Не ми стига това, ами следващата спирка е превзета от старчоци. Не си мислете, че стават рано, за да тичат. Отиват до другия край на града, където доматите са с две стотинки по-евтини.
Рейсът спира. Вратите се отварят. Скърцането на пантите им, трясъкът не правят впечетление на никого. Вардааа! Една баба окупира желязното помагало, за което се хващаме понякога, когато се качваме. Пристъпва бавно, сякаш целият живот е пред нея. Зад нея още една- тази е от пъргавите. Един дядо, нахлупил се с кафява шапка с периферия, заема позиция за стрелба- качва се и направо сяда на отстъпеното място. Нехае за бабичките. Лошо. Пъргавелката ме поглежда изпитателно. Обръщам се и зяпам през прозореца.
- Няма ли да станеш?
- Моля?- не очаквах да чуя нещо и се стъписах.
- Няма ли да станеш, направи място, възрастна съм.
- Няма да стана.
- Вие младите нямате никакво възпитание в днешно време. Неблагодарник такъв! Заради мен днес на България й се носи славата за чудните домати. И за розовото масло. А вие? Неблагодарник, не си научен на труд!
- Не ви питам.- сопвам се- Благодарение на вас днес сме на този хал. И пак гласувате за комунистите, въпреки всичко.
- Партията на мен ми е дала живота! А ти всичко имаш на готово, нехранимайко такъв!
- Не ме обиждайте така, нафталинена принцесо.
- Чухте ли го? Калпазан с калпазана му- и обижда. Това ли сме заслужили старите хора? Да ни обиждате.
- Вие започнахте първа да ме обиждате. И сега по-тихо, че ме заболя главата от вас.
- Ще ти кажа нещо момченце...- обаче нищо не казва, хваща ме за ухото и ми го дърпа.
- Пусни ме, ма! Така ще правиш с твоте внуци, ясно ли ти е.- Пляскам я през ръката, при което тя ме поглежда със страх и очудване. Усещам как вдига ръката си и я засилва, за да ме удари. Ужасно! Кожата около лакътят й се поклаща като знаме с името на Ленин във ветровит 24 май.
- Да не си посмяла, бабушкеро.
Уви, зашамари ме. Не й оставам длъжен. Хващам я за сивеещата коса и дърпам здраво.
- Нека да те боли, дърта вещице!
Усещам захапване в областта на рамото. Полудяла! Стискам юмрук, засилвам се...
- Ставай!
- Ъ-ъ, това ли ще ми кажеш само? "Ставай"? Ще те смачкам, кукундзел такъв!
- Ставай, ще закъснееш за лекции.
Сестра ми. Буди ме. Рано е. Мразя понеделниците.
18.11.2004
© Симеон All rights reserved.
