Днес нахраних гълъбите
Разпиляни трохички, сиви гълъби прелитат, гугукат и връхлитат. Мина човек и ги пропъди милите, жадни за малко топлина и обич. Пристъпват бавно и недоверчиво, проблясва лилаво-зелена окраска, клъвнат тук, клъвнат там... Отново онези минаващи натрапници пропъдиха животинките. Виждам присмехулните им лица и гримаси - що за чудо е това, една луда гълъбите храни, то пари за хляб няма а тя гевреци им дава... изключвайки се от хорската злоба и завист аз потъвам в радостното и доволно гугукане, става ти толкова топло и светло на душата и какво от туй че неразбран в калабалъка си? Нали душата си раздаваш с трохите, крехка смелост... припляскват птиците с крила в уплашен полет, жестоки и безмилостни лица те подминават и те гледат присмехулно... а аз просто гълъбите исках да нахраня този следобед и да бъда отново човек! Да спася малкото добрина от злободневното ни ежедневие. Завистливи, злобни погледи ме стрелкаха като стрели отровни вероятно заради човека седнал тихичко до мен и видимата разлика в годините между нас, на възраст бе около петдесет, но също толкова човек! Попита ме - може ли? Душата ми засия от щастие и радост, разбира се - казах и протегнах ръка с парченце геврек, душата му преливаше с цветовете на дъгата, приятелска ръка протегната с любов... в този момент дотича сина ни и попита: "Мамо, може ли и аз да нахраня гълъбите?!..."
© Мария Илиева All rights reserved.
