Един слънчев ден в класната стая...
3 min reading
| Всичко започна с малкото мозък, който му беше останал... дори не бях сигурна дали остатъците се намират в главата му... Даааа, той беше символ на бавната, но сигурна деградация на българското младежко общество. Явно не съм избрала най- доброто време да се родя, защото излиза че и аз спадам към неговата група... Добре де, бавната, но сигурна деградация на части от бълг. млад. общ. :) Та всичко започна от там. Преди наистина беше нормален... Да, може би преди да влезе в шибания пуберет, в който ако не те блъскат хормоните като луди, оставаш толкова нрмален колкото си бил и преди и също толкова безизвестен сред съучениците си. Гадничко. А него определено го блъскаха... Така че в битката си със съучениците за определени момичета обикновено побеждаваше. Всички останали пиеха по една студена вода всеки път щом се захванеха с невъзможното, а именно да му попречат да "завладее" цялото училище. Имаше дори и слух, че той е организъм от друга планета, дошъл да се размножи на Земята, изпускайки гадни паразити в устите на момичетата. Прекаленото гледане на един и същи филм (The Faculty или Факултета) води точно до размиване на представата за реалност и фантазия. Е, слухът изчезна доста бързо, защото беше поддържан от по- смотаните индивиди в училище и то като малка си тяхна шегичка. А аз къде съм в това разделение на "готини" и "задръстени"? Е ми на средата, много ясно... или съвсем в края... или съвсем в началото. Хората, с които движех предпочитаха да се наричат просто неотрални. Не знам как да ни определя... ние не бяхме по- готини от "задръстените" и по- задръстени от "готините". Просто бяхме встрани. Та точно онзи пролетен ден той дойде при мен в междучасието докато аз най- спокойно си седях и си драсках нещо по чина, с мисълта за класната, която пак щеше ме убие. Той не беше от моя клас, но имаше нещо като абонамент за всички стаи. Седна пред мен и каза: -Ти се казваш Лили, нали? О, Боже, най- желаното момче в училище идва при мен! Wow! Това е прекрасно, колко е готин, ето това е билетчето ми за света на "готините". Хаха, сега ще натрия носа на всичките си приятелки и ще останем с него заедно за винаги, и ще гледам всички от високо! Ето това е мисълта, която се заражда в главата на средностатистическото момиче. Е аз съм доооооста далече от това момиче. Ако си мислиш, че точно това ми е минало през главата, трябва да си изперкал. Само тово ще кажа. -Е, и? - От обясненията ми досега трябва вече да си разбрал, че ако не силно антипатичен, то тоя кретен ми е най- малкото безразличен. -Ами нищо, искам да се запознаем. Аз съм Иво. Да бе, честно ли? Сякаш не знам. -Страхотно! Ти си Иво, а аз съм Лили. Колко весело... -Е, добре де, какво съм ти направил, че ми отговаряш така? Как го каза само!!! С едно такова престорено тихо, тихо и невинно гласче. Тук е момента да си кажеш: "Да, какво и е направил, наистина? Идва момчето при нея, така доброжелателно настроено, и тя го отблъсква така гадно!". Да го беше чул! Аз щях да си изповръщам червата от сваляческото му "невинно" гласче. -Какво правиш? -Драскам си по чина. -Хубаво рисуваш... Хитро, много хитро! Да ми напипа слабото място- рисуването. Евала на тоя човек- върши си простотийте, ама наистина ги върши добре. Това мога да му го призная. -Искаш ли после да се видим? -Ами... чакай да видя днес кой сме... Можеш ли да смяташ? -Да. -ОК, колко 35+ 67? -Защо? -Трябва ли да има причина? -Хм... незнам... Ти си странна! -Благодаря. За жалост ти не си, а и едва ли ще намерим нещо общо по между си... Не, не може да се видим. -Хубаво. Беше ми приятно... аз трябва да ходя. Ще се видим друг път. -Имам ли избор? Това той не го чу... И добре че! (почти всичко написано тук е чиста истина... без малки изключения:) |
© Лилия Трендафилова All rights reserved.
