Гостенката, която ми помогна да направя избора си

В този следобед докато пиех кафе ми се звънна на вратата. Зачудих се, не очаквах гости. На вратата ми се появи тя. Красива и студена, както винаги, бих казала съвършена, ако знаех какво е съвършенство. Не я бях виждала отдавна. Седнахме, направих й кафе и се заприказвахме за живота, за любовта и разни такива неща. Само че не знам защо бях забравила името й. Тя се усмихваше, най-хубавата усмивка, която съм виждала... Разбира се - иронична. Очите й бяха странен цвят, сякаш ги нямаше, потъвах в тях, някак си. Изчезвах. След доста обстойни разговори по неприятни за мен теми, по любовна тематика, която при мен е доста слабо позната материя, се сетих коя е – САМОТАТА. Винаги идваше в най-подходящия момент за мен – когато бях сама, когато се чувствах изолирана от всичко и всеки, когато дори хубавите спомени ме нараняваха, те не, че са много, а и когато просто осъзнавах, че играя с живота си и се манипулирам сама себе си. Тя идваше и ме канеше винаги на разходка – в самотната долина, дори вече имах любимо място там. Приемах, защото нямах друг избор. И сега приех... Вървяхме заедно с нея, някак невидима, но я виждах – прозрачна, чиста, с насмешка в очите, но поне вървеше с мен, не я и молих. Когато нямаш никого до себе си, на когото да разчиташ, когато и приятелите ти, ако има такова понятие, те оставят, когато имаш най-много нужда от тях, когато любимият ти фалшив и използван често израз, но уви, несъществуващ... го няма до теб, а образите от миналото излизат пред мен с пълна сила, сякаш по-ярки и охранени от преди... Тогава нямаш избор, вървиш с нея – да не си сам по пътя. Всяка сила си има лимити... Понякога се изчерпваш и като няма кой да ти помогне да се заредиш с нова, тъй като просто за миг или момент си се предал и нямаш и грам желание да се изправиш, вървиш до нея, заблуждаваш се, че не си сам и продължаваш в невидима посока, може би нишка, която всеки миг би се скъсала или пък - да го наречем - ръба, от който винаги можеш да паднеш – ръба на лудостта, което е май най-точното определение. За да не паднеш се хващаш за нещо, както направих аз – хванах се за нея. Тъй като ми омръзна да се боря със спомените, да опитвам да разпалвам пепелта на пламъци, да се надпреварвам със заблудите и илюзиите, които са доста по-бързи и силни от мен, лично аз си избирам да си стоя в самотната долина, да си полудявам там и да не излизам на повърхността. Засега или завинаги? Не знам… Омръзна ми от тази вечна апатия, предавам себе си на нея – Самотата. Нямам сили да продължавам напред, а и... не искам някак си, все едно и също – игра, измама, самотни нощи, самотни дни, фалшиви илюзии и недостижими мечти, писна ми... и да пиша и да не пиша, ми е все едно сега вече. Избирам си вечния самотен затвор, празен, но истински в една друга реалност, няма място за мен в тази. По-добре е така, отколкото постоянното кървене и болка, не можещи да бъдат изпити, премахнати, каквото и да се прави, от когото и да се прави, не искам съжалението на никого. Не искам и да се самосъжалявам, така, че ще се люлея на люлката си в мислите си – люлката на самолъжата, самозаблуждаването, саможертвата и недооценяването на съществените неща в играта, наречена живот. Моята гостенка ми помогна - винаги успява, макар и по трудният начин. Поне и без да се пресилва твърде много успява. Обичам я по един или друг начин, както се усеща, макар и с насмешка, макар и с ирония, с фалшива студена усмивка и празни очи. И тя ме обича. Май се побърках. Все едно, отивам си, приближавам се до нея… Това е изборът, който тя ми предложи. Добър или не, избрах го. Без нужда... от нищо и никого... Няма смисъл. А то станало вече вечер, тя трябва да си тръгва… Е, прибираме се заедно с нея да пием горещо кафе и горчиво кърваво вино. До… някога.