Хляб

Беше край пътя за един град – малко село –  четири къщи без ред и пространство, затаили влажен дъх в прахоляка на цивилизацията.<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />

Хлебарницата беше последната и зелената. Не някакво извратено чувство за изкуство, а просто своеволието на обитателите ѐ беше позволило на зеленината от бръшлян да се впие с непреодолимата си прегръдка в стените на къщата. Една избеляла и прогнила табела носталгично напомняше за някогашния мерак на собствениците, които преди хиляди години самота бяха поели инициативното решение да започнат собствен бизнес с хляб.

Естествено, по пътя към крупната печалба, се бяха сблъскали с многократните нападения от мравешки орди, миши изстъпления, набези на измършавели скитници и безчинствено опустошение от сватбарски гуляи. Да, табелата седеше там през всичките тези незабравими мигове и с незаменимостта на немия свидетел, отстояваше на всички капризи на времето.

А някога тя беше хубава. Не красива, а семпло привлекателна със селският си чар и наивно чиста повърхност, с примамливо изпъстрените букви, белязали я завинаги. “ХЛЯБ”.

Тя нямаше образование когато получи своето призвание. Беше минала през ръцете на няколко мъже – все здрави и жилести, миришещи на онази сладко отблъскваща смесица от пот, прах, непрано и похот. За детството си нямаше изобщо спомен. Досещаше се, че и тя е била девствено парче дърво, но не намираше смисъл в това и категорично отказваше да се напряга да мисли по въпроса.

Когато за първи път усети себе си, същността й бе пронизана от умъртвяваща болка, разрязваща, полираща, притъпяваща. Това беше съдбовната грубост на първата й среща с мъжът определил оттук натам лекото й положение. След това я купи един овчар с мераците да я оползотвори по предназначение – като част от оградата за стадото, но тъй като беше много тънка и изключително непригодна, беше захвърлена като ненужен боклук. Така престоя неопределено време, докато не я намери последният ѐ собственик - Бившият, който по онова смутно време тъкмо беше излязъл от затвора. Нещо го впечатли. И той – душа несретна, загубил представа и за реалност, и за пола си, се трогна от небрежната статичност на отблъснатата дъска. И тъй като самотата му крещяща извираше от всичките му пори и беше започнала да си прави гавра с цялото му съзнание, мъжът я грабна така, както се краде булка от мегдан, пъхна я под подобието на риза и забърза към изоставената къща до шосето.

Минаваха низ от романтични мигове на споделено щастие. Мъжът беше окрилен, че вече си има безгласна компания, а дъската, че най-накрая е в полза. Но всяка идилия рано или късно се трансформира. С усета, че мисията й на компаньонка е приключила и че я чака звездна кариера, дъската започна да се дърви и да се трескави. Най-лесно би било да я изхвърли и той на свой ред, но сантиментът от онези дни на спасение, които тя му беше осигурила, накараха мъжът да потърси друго разрешение.

След дълго съзерцание и гладни нощи той най-накрая реши. Стига е водил този непосилен живот на бивш затворник и изобщо на бивш човек. Започна да се навърта край останалите къщи, но този път сресан, поизкъпан и нестандартно закопчан. Търсеше си женска. И я намери. Тя не беше нищо друго освен едно омаломощено, озлобено от недъзи същество от женски род, което като видеше човек да минава покрай къщата му, започваше да плюе и да го замерва с изгнилите домати от градината.

Бившият не беше романтик, а и целта му не беше да търси пола, а здрава храна. И си помисли “щом изхвърля, значи има много; грозна е, но на най-хубавата нива слагат най-грозното плашило.” И я омая. За няма и половин час. Използва всички познати му техники за постигане на успех – първо успя да я фрасне по главата с един камък, за да я замае, нахлу през прозореца, сграбчи и я обремени и след като изчака Грозната да дойде в съзнание й предложи брак, като изход от неудобното й положение.

Няма спор – заживяха заедно. Оказа се, че Грозната е доста ревнива. Не можеше да преглътне факта, че мъжът й не се разделя с една дъска и че нощно време я слага под завивката си, а нея на пода до обувките му.

С хитростта на беззъба лисица, Грозната намери изход от положението. В крайна сметка, защо са били всичките тези години еволюция? И направиха хлебарница. И я окичиха с най-китната табела. С един куршум уцелиха няколко заека – тя доволна, че е елиминирала конкуренцията си; Бившият щастлив, че ще влезе в елита на четири-къщното обществото и най-накрая Дъската, че има достойно приложение.

“ХЛЯБ”. Не че спечелиха от този бизнес. След шест месеца собствениците се изнесоха и тръгнаха, но дали стигнаха? Обаче Дъската-Табела остана да виси високо на фасадата на бавно позеленяващата къща. Сутрин се усмихваше кокетно на слънцето и ласкаво му предлагаше да погали всичките й страни, а вечер се приспиваше с романтиката на щурците, обладани от ефирността на луната. Даже когато строяха магистралата, Дъската-Табела не се разсърди, че щурците си отидоха, подгонени от рева на огромните машини, нито че прахолякът я покри почти цялата. Тя беше постигнала всичките си мечти и с мъдростта на преживените години беше разбрала, че думите белязали я за цял живот са “ХЛЯБ”. А това е и минало, и бъдеще, и настояще пълни с живот.

Когато я видях за първи път, беше на връщане от реката. Колоната от коли пъплеше в изнемога от жегата на августовското слънце. Не знам, защо я забелязах – просто си зяпах. И си помислих: “Бръшлян, плесен, мъх и “ХЛЯБ”. Значи е къща. Било е къща. Сега е само изоставен, позеленял, крайпътен “ХЛЯБ”.”