Искра

Годината е…Едва ли тя е най-важното нещо.<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />

За миг градската шумотевица бе прорязана от един остър звук. Раздрънканият въздушен макробус наби спирачки, отби пътя си от въздушния коридор и започна да се снишава. Портативните ескалатори се разгънаха и вратите се отвориха със скърцане и трясък. Сивата тълпа започна да се изсипва, гъчкайки се с ругатни. Всички се юрваха надолу по голата алея, водеща към плажа.

            Младежът впери поглед в небето с надеждата да съзре небесното светило, но градският смок и пушеците от индустриалните зони, събиращи се точно тук, го закриваха. И той като другите се спусна по голата алея. Стигна до огромната пластична прозрачна стена, ограничаваща градския смок от плажа и зачака своя ред. Така беше в настоящето – за всичко чакане.

* * *

            Те се срещнаха на плажа. Той отдавна бе разпънал плажния си чадър и се чудеше накъде да се обърне. И тогава я видя – в началото не й обърна абсолютно никакво внимание. Тя водеше за ръка около 7-годишно хлапе – нейния брат. Той някак банално съзерцаваше другите момичета на горе-долу неговата възраст, които се разхождаха безразлично без горнищата на банските си. Тези потенциални съблазнителки не му правеха впечатление. И не само на него. Преградата си беше преграда. Двата пола в настоящето се бяха ограничили до приравняване и, всъщност, връзката между мъж и жена беше буквално невъзможна. Мъжете бяха като жени за жените, а жените като мъже за мъжете. Не, дори по-лошо – някои фанатици искаха изобщо да престане да бъде говорено за съществуване на два пола. Е, питате се, как така се правят в такъв случай бебета и как прогресира расата? Затова съществуваха банките за сперма. За мъжете цел номер едно в живота беше да имат идеално потекло, за да могат съответно “клиентките” да търсят тяхното семе. За жените цел номер едно беше да намерят идеалното семе, за да родят и отгледат идеалното бебе. От това търсене на идеалност браковете между противоположни полове бяха станали, меко казано, странност. Всеки може да предположи какво следва по-нататък. Затова не бе странен и фактът, че, ако случайно  двама души се влюбят, между тях нищо не се получаваше, поради възцарилата се “любовна непохватност”.

            Именно такъв любовен непохватник осъзна, че е Той, когато я забеляза и нещо в него превключи “режима му на поглед”. Когато, от нямане какво да прави, той отправи очи и към нея, първата мисъл, която му дойде наум, бе: “Боже, какво парче!” По-късно, когато и Тя случайно го мерна, също осъзна, че е непохватница:

 “Боже, този връстник е сладък! Допада ми.”

            Младежът се излегна на чаршафа си и задиша тежко. Сякаш някой го беше пернал с електрически кабел по сърцето. После изчака удобен момент и погледна пак към нея, докато Тя обясняваше нещо на брат си. Малкият щъкаше наоколо и я засипваше с елементарни въпроси, които тя се чудеше как да отклони и да му изстреля възможно най-бърз и лесно смилаем отговор. После бръкна в раницата си и извади някаква книга. Легна по корем на хавлията си и разтвори четивото. Докато минаваше през редовете, от време-на време ритмично помахваше сгънатите си крака.

Той веднага забеляза този дребен детайл и го свърза с идващата от недалеч еднообразна модерна музика.

 “Тя слуша музиката – помисли си той. – Съсредоточила се е в нея. А щом това е така, значи чете само привидно книгата. Пък и кой днес ти чете книги! Съвсем не са много хората, които са луди като мен и си носят “хартиен носител” - тетрадка за впечатления навсякъде със себе си. Това момиче ми допада… физически – каквото и да означава това.” Погледът му, по-скоро инстинктивно, се плъзна и погали гладките й крака, меките, приятно вълнообразни стъпала и пръстчетата… Той забеляза, че прашинки пясък вече бяха успели да се полепят по тези прекрасни, достатъчно дълги за ръста й крака и сега само допълваха като бижута тяхната прелест. Изящни бяха дори дупето й и розовият бански, в който то бе обуто. Изящен бе гърбът й. За разлика от другите момичета, банският й беше с горнище.

            Погледът му пак се отклони неспокойно, подразнен от притеснението, че Тя може да забележи похотливостта му. Той присви очите си и започна да се оглежда наоколо. Така, както се опитваше да избегне тази девойка от полезрението си, Той съзря красиви плавателни съдове навътре в морето. Сети се, че днес носи дигиталната си камера и реши да ги заснеме, за да отклони все по-засилващия му интерес от този “обект на желанията”. Бърка известно време в раницата си, но преди да се добере до “играчката си”, се натъкна на “хартиите за впечатления”. Те подразниха мисълта му и пак я насочиха отново към, уж, нежеланата от него посока.

 “Какво ровичка Той там? – замята се нейната мисъл в този момент. – Не, не трябва да го поглеждам. Ще ме забележи и ще се премести заради това. Но как да не го поглеждам? Той…” Тя го мерна с поглед. За щастие, улучи момента, когато Той настройваше камерата си и зяпаше прехласнато в дисплея й.

 “Ще снима. Чудесно. Тъкмо ще мога да му се полюбувам няколко секунди. Никой няма да разбере… Какво ли ще снима? - и премести погледа си. - Състезателните лодки - демонстрацията. И мене много ме кефят! Ле-ле-е-е какви цветни платна!… Не, сега е моментът да го погледна. И после мога да си зяпам платната” – и го погледна жадно, като гладно куче.

 - Како, како… - прекъсна я за някаква детска глупост братчето й.

Тя смръщи вежди и се обърна към него, но успя да се овладее. Още малко и щеше да го наругае, задето не я оставя да си погледа “сладичкото”.

            Със слуха си “фотографът” успя да улови този момент и да насочи обектива към неговата “сладичка”. Не беше разгънал блокчето със светкавицата и това само беше в негов плюс. Щрак! Тя не усети. Е, моментът  не беше подходящ, защото едва ли ще е голям спомен да снимаш изнервени плажуващи.

            Прибра камерата в чантата и със закопчаването на ципа в главата му дойде друга идея за отбиване на мисълта – да влезе във водата и да поплува. Обикновено се притесняваше страшно много за багажа, ала сега – така заслепен – за него съвсем не бе толкова важно, ако му откраднат “ценната техника”. По-скоро доброволно би я дал, за да може да погледа миг повече това момиче. Остави чантата, чехлите и чадъра така и избърза да подмине мястото на неговия “обект”.

 “Остави си багажа. Ще му го наглеждам – помисли си от своя страна девойката. – Вътре има техника, която… Ех, как ми се искаше преди малко вместо състезателните лодки да бе снимал мен! Поне ще знам, че и той малко или много е привлечен от мен, тъй както аз от него… Не, че е красив – бу-у-у – колко по-хубави съм виждала от него, но просто…”

 “…е толкова сладка, сякаш сме създадени…” - мислеше си той, гмуркайки се в мътната морска вода.

“… един за друг!” – допълни със собствената си мисъл неговата момичето.

            Водата беше ужасна. Младежът излезе от нея със зачервени очи. Примигна два-три пъти и усети, че му  дращят.

 “Пу-у, опропастих се! Какво правят тез’ хора, мазут ли са наливали в морето!”

 “Идва” – помисли си Тя.

 “Приближавам. След малко и да не искам, ще трябва да я погледна, дори само, за да се ориентирам къде е багажът ми.”

 - Како, ще ме намажеш ли с плажно мляко?

 - Да, обърни си гърба. Добре, че ми напомни, иначе майка пак щеше да вряска, че си изгорял - и Тя изсипа малко от съдържанието на опаковката в шепата си.

После го размаза по гърба му и втрива с длани, докато не попие.

 - Како, ами отпред?

 - Там и сам ще се оправиш. Я, не се опитвай да се изкараш мързеливец!

Той седеше на чаршафа и точно в този момент паралелно обмисляше идеята, дали да не иде да си удари един душ, за да свали мръсотията. Чувайки последната нейна фраза, Той я прие и за себе си и се надигна.

 “Ами, да. Не съм мързеливец! Защото, ако съм, тя няма да ми обърне никакво внимание” – и се разрови из джобовете на панталона си за дребни.

На ставане, за да търси душове, той най-накрая засече нейния бистър поглед. Очите й бяха сини, толкова сини, че му се струваха по-красиви от пухкавата небесна шир – до този момент, според него, най-красивото нещо в природата. Засичането бе неизбежно, затова Той и не направи опит да отклонява погледа си. Остави я, Тя да го стори.

 “Моля те, пази ми багажа!” – отправи мислена молба към нея Той.

 “Добре” – помисли си Тя, сякаш разбрала молбата му.

А Той видя този отговор в очите й и тогава за първи път в съзнанието му се мярна оптимистичният вариант и Тя съвсем случайно да е привличана от него толкова много, тъй както той от нея.

            Върна се. Вече чувстваше, че кожата му наистина диша и порите й са отпушени. Слънцето напичаше гърба му.

 “Добре, че ми помогнаха с намазването от къщи. Иначе сега трябваше да се излагам, като моля онова момиче да ми намаже гърба.”

Той пристигна, а момичето го очакваше с изпиващ поглед. Тя, за разлика от него, въобще не се стараеше да прикрива похотливостта си.

 “Ти си най-сладкото същество на света” – беше изписано и в очите й, и на застиналите й устни.

Когато за втори път погледите им се засякоха, Той отново не направи опит да отмести свенливо своя. С това даваше безмълвен знак на “отсрещната страна”. Не се и поколеба открито да загледа в лицето й. Забеляза странния й, леко чип нос и, без да се замисля повече, го сметна за най-прекрасния на света. После луничките по горната част на бузите, и негримираните очи, и миглите, и веждите, и устните, и леките тук-там подаващи се златни къдрици… И се усмихна. Това я връхлетя внезапно и я свари неподготвена. Тя се стресна душевно и във вътрешната си паника не успя да измисли нищо друго смислено, освен да отвърне със същото – усмивка.

 “Аз я привличам?!”

 “Аз го привличам?!”

 “О-о-о, супер!”

 “Няма по-щастливо момиче от мен на света!”

 “Но…”

 “Но…”

И това срина всичко. Той погледна пясъка и чак сега пак се сети за общото схващане. Съзря невидимата бариера в отъпкания пясък и невъзможността тези няколко крачки да бъдат преминати. Тя също се стресна. Беше минал едва час или може би два. Не, сега беше два следобед. Отново обърна поглед към книгата си и се опита да си наложи повече да не поглежда към момчето.

            Той се излегна. Впери поглед в небето. Пухкавите облаци постоянно меняха формата си. Първо неговото зрение виждаше само хипопотамовата глава. После вълни. И лодки. Някакви лодки му се струваха, че “прелитат” там. Изведнъж - две лодки – една срещу друга. Вятърът ги изстреля- точно една срещу друга. На всяка по едно човече. Вятърът вече напълно обезличи лодките. И сблъска безмилостно двете облачни човечета едно в друго. Момчето затвори очи, мислейки си, че вятърът е невероятно жесток. Но щом ги отвори отново, вместо да бяха изчезнали, човечетата се бяха “прегърнали”.

 “Дали наистина трябва да постъпя така? - замисли се Той. - Не-е, не мисля, че е нужно.”

Вятърът натисна главите на облачните човечета една към друга и след малко те се превърнаха в плътна облачна спирала.

 “Не, моля те! Чак така?… - продължаваше мисълта му. – Измъчваш ме! Та, аз не мога…” - и спря внезапно. Осъзнаваше, че не бива да продължава.

А момичето отсреща сякаш го бе забравило. Беше оставило книгата, която и без това не четеше, беше се излегнало и извърнало глава на другата страна. Намазано с плажно мляко, то вече (според момчето) мислеше единствено и само за тена си.

Най-после! Изящните й ръце изведнъж се съживиха, протегнаха се до врата и развързаха горната връв на банския. Подвиха донякъде горнището, за да могат да хванат тен и гърдите.

            Момчето пак се беше прехласнало по къдриците й. Така, според него, нямаше опасност тя да го забележи, защото главата й бе обърната към морето.

* * *

Минаха още няколко часа. Младежът отдавна бе легнал да се препича на слънце с гръб към момичето. Той вече си се беше примирил душевно, когато стана обрат. Момичето живна. Взе маслено-зелената си блуза и се обърна към него. Прикри лицето си с дрехата и продължи да се пече.

 “Той като не може да ме вижда, аз ще му помогна!” – мислеше си настоятелно Тя.

Не издържа с блузата на лицето си и петнайсет минути. Дръпна я импулсивно, покри косата си и се загледа жално в него. Неговият отчаян поглед забеляза това.

 “Аз ли съм това?! За мен ли…?!”

Момичето кимна няколко пъти лекичко и една златна къдрица падна неволно и се разстели върху очите й.

            Тя стана и хвана брат си под ръка. Погледна към момчето с онзи поглед, гласящ: “Пази ми багажа ти сега!” и хукна. Добре си знаеше, че ще бъде наблюдавана през цялото време.

Не сбърка. Той не откъсваше поглед от нея. Гледаше я как цамбурка във водата, как се пръска с братчето си. И по едно време дори започна да се чуди кой е по-голямо дете – Тя или 7-годишното. Та Тя си играеше с водата повече от него! И сякаш – погледнато от далеч, на нея тази игра й доставяше по-голямо удоволствие.

            Братчето и неговата сестра се върнаха. Тя “замери” своя младеж с един поглед: “Много благодаря!” и зае старата си позиция.

Той гледаше мокрото й тяло и през съзнанието му премина мисълта колко са щастливи стотиците солени капчици…

            Тази идилия бе прекъсната от проглушителен звук на мобилен апарат и накара момчето да живне. Извади от джоба си устройството за комуникация и вдигна.

 - Ало?

 - А-а,  ти ли си? Не, не съм забравил.

 - Да, бе! Не, няма проблеми. Даже, колкото се може по-скоро да се видим. Тука голяма скука на тоз плаж.

Момичето го погледна леко сърдито.

 - Така ли! Не, не сме се засичали с него. Изтървали сме се.

 - Ами, колко… дай след половин час. Там, да.

 “Къде, кажи къде?!” – настояваше на ум Тя и напрягаше сините си очи.

 - Е, не. По-близо ми е на вълнолома… Не ме засяга. Ела там! На вълнолома!

 - Добре – после ще говорим. Да. Хайде.

 “Имам още половин час! Трябва да го заговоря дотогава, иначе никога повече няма да го видя. Няма да го понеса! Но другите? Приятелките ще ми се смеят. А пък би било подло да не им го споделя… Но…, ще ме боли, ако го изтърва!”

 “Още половин час. Може би не трябваше да се уговарям с него. Половин час няма да ми е достатъчен. По дяволите, и цял ден няма да ми стигне да я гледам и да й се възхищавам! Тя е толкова идеална. Идеална според мен. На мен ми харесва. За мен си е перфектна! Ако сега не сторя нещо, никога повече няма да я видя. Ще я изтърва… Досега съм нямал мечти, защото всичко е било твърде лесно за постигане. Но сега мечтата ми е Тя! Да я заговоря? Не, не мога… А вятърът ми показваше и прегръдка… Една думичка не мога да й обеля!”

Още малко безмълвност. Времето беше застинало. Той погледна часовника на мобилния апарат, преглътна и се надигна.

 “Поне като ще губя да го сторя с високо вдигната глава. С чест! Повече наистина няма да мисля за нея, за да не се отклонявам от правия път.”

 “Той тръгва…”

Момчето сгъна с треперещи ръце чадъра и го прибра в калъфката му.

 “Боли го…”

 Облече се набързо, без дори да ходи да преобува банския си. Сложи раницата на гърба си, преметна чадъра през рамо и тръгна. Вървеше разтреперан, без да обръща глава назад.

 “Обърни се, обърни се!” – стоеше като на тръни момичето.

 “Не трябва да се обръщам!”

Момичето го проследи с поглед, докато не изгуби точицата му сред плажните чадъри.

 - Не-е! – изстена шепнейки Тя и понечи да се разплаче.

Миг по-късно погледът й блесна:

 - Пази багажа! – изкомандува тя братчето си.

 - Ти… - не можа да каже то.

 - Много е важно! Ще съжалявам цял живот, ако не стана сега, затова зарежи замъците си и пази багажа!

 - Какво е това “ще съжалявам цял живот”?

 - Значи, че ще плача и ще съм тъжна много дълго време.

 - А-а-а?! Да – и докато каже тези думи, то вече не виждаше кака си.

Тя тичаше. Тичаше. И на много пъти щеше да блъсне хората, да се спъне. А неизброимо много бяха чаршафите, които напълни с пясък. Вятърът свистеше в косите й. Тя търсеше с тревожен поглед своето момче. Вече имаше чувството, че тича във въздуха. Вятърът се опитваше да я спре, ала тя се бореше с всички сили.

Най-накрая го видя! Беше с гръб към нея.

Провикна се с пълно гърло:

 - Чака-а-ай! Чакай!

Тези призиви достигнаха до ушите му.

Той си обърна се. Тя, неговото най-прекрасно момиче, онова в розовия бански, тичаше с последни сили към него. Достигна го, разпери ръце и се хвърли отгоре му, вкопчвайки го в треперещата си прегръдка. Впи зажаднелите си за ласка устни в неговите. Двамата паднаха в пясъка. Чадърът тупна глухо…

Сливен, 17 август 2004 г.