Историята на ЖАР-2001/Историята на моето семейство/

Историята на ЖАР 2001 /моето семейство/ ЖАР ,означава Живко Анатоли Ренета.Това е нашата малка, семейна фирма,която основахме пролетта на 2001 година за да се избавим от постоянното безпаричие и ежедневните вересии ,които правех на лавките за да купувам храна и дребни сладкишчета на семейството си.Нашият малък остров... Когато през 1986 година се уволних от родната казарма след 2 години служба и три месеца без два дни, задръжка,аз постъпих на работа в клона на автосервиз Плевен в родното ми село Българене.Поработих около една година и се преместих в съседния цех на машиностроителен завод гр-Левски,който в момента е закупен и се разпродава на части от един богат циганин. Там поработих известно време и влязох да уча във последния випуск на осеммесечния подготвителен кандидатстудентски курс във гр.Свищов или така наречения Рабфаг/работнически факултет/,под въздействието на майката на гаджето ми,което впоследствие стана моя жена.С жена ми се запознахме на сбора на с.Българене,Плевенско.Датата беше деветнадесети септември 1989 г.Бяхме седнали с приятеля ми на перваза на прозореца на препълнената селска дискотека,която се намираше в средата на селския парк,заобиколена от прави и стройни тополи,които вече ги няма защото ги изрязаха разни търгаши. Та,бяхме седнали с приятеля ми на перваза и гледахме за гаджета към вратата,когато вътре влязоха бъдещата ми жена и братовчедка и.Двеге си приличаха макар че братовчедка и ,Емилия беше с дълга черна коса,а жена ми с русокестенява.Всъщност аз познавах жена ми от преди,защото тя беше гадже на един мой приятел и танцувах с нея на селския дансинг,който тогава се правеше всяка седмица,докато приятелят ми я остави да я надзиравам ,а той отиде някъде и се изтанцихме един танц докато го чакахме. -Много си висок-засмя се жена ми,когато взехме да танцуваме и вдигна ръцете си за да ги сложи на врата ми. И от там се познавахме.Те се оглеждаха за познати и като погледнаха към нас аз им махнах с ръка и те дойдоха. -Здравей,как си –попитах Ренета,така се казваше бъдещата ми жена. -Здравей-отвърна ми тя.-Ами добре.Няма места май? -Да-казах аз.Но ако искате имам едно предложение.Да отидем да гледаме видео в един приятел.На онова време,през далечната 1989 да имаш видео беше лукс и тогава се събирахме на групи и посещавахме собствениците на видео и това си беше необикновено удоволствие. -Искаш ли-обърна се Рени към Емилия. -Нямам нищо напротив-отвърна братовчедка и, и ние напуснахме дискотеката под завистливите погледи на съселяните си със двете готини гаджета и нарочно минахме през тъмния парк.След нас се понесоха шушукания и шеговити подвиквания. Отидохме във моя приятел и пуснахме видеото.Гледахме един филм на ужасите.Действието се развиваше на някакъв остров и някакъв гонеше със някакви ножове една млада компания,която беше акостирала на на този остров по време на една буря. По едно време на бъдещата ми жена и се прияде диня: -Искам диня-обърна се усмихната към мен тя. -Къде са ви дините-попитах Митко-барчеда/така си викахме с него/ -До хамбара-отвърна ми той. Тръгнахме да ги търсим в тъмното и за да не се загубим аз я хванах за ръката и...я награбих в тъмното.Така станахме гаджета. После тръгнахме да ги изпращаме към два часа след полунощ.Тъкмо наближихме къщата на дядо и баба и, и видяхме едни фарове да кръстосват улицата. -Баща ми-каза Рени.-Тръгнал е да ме търси. -Няма страшно ще ви изпратим и ще му обясним ,защо сте закъснели-казах аз.Така и стана.Обяснихме ситуацията на родителите и и всичко се размина благополучно.От този момент нататък започнах всеки ден да пътувам до гр.Левски,където живееше гаджето ми.След това си купих мотор”Минск”и с него пътувах всеки ден след работа и вечер замръквах до 23 часа ,че и по някога закъсвах за бензин по пътя.Ходихме три години докато жена ми завърши и след това аз постъпих ,както казах вече в така наречения РАБФАГ.Беше юни 1989 година.Във въздуха се носеше мирис на нещо,което предстоеше да се случи.Започнах рабфага и живеех в студентския град в гр.Свищов в прословутия 3 блок.Където по късно след като вече бях студент се извърши едно кърваво двойно убийство от един ненормалник.Но до тогава над блока не тегнеше тази тъмна сянка.Бяхме 120 човека.100 момичета и 20 момчета.Беше невероятно!Едно голямо семейство от работници и работещи в администрациии,но без съответното образование изпратени от Партията на подготвителните курсове за студенти.Наемът на стаите в студентския град беше 3 лева и 50 стотинки на месец и получавахме стипендии от предприятията,които ни бяха изпратили.Моята стипендия първоначално бе изчислена на 300 лева ,но аз помолих ръководството на предприятието да я намалят на 107,защото после ако не ме приемеха студент трябваше да връщам накуп парите на предприятието.От ръководството и без това ми бяха сърдити,че без да им се обадя бях кандидатствал директно чрез Областния комитет в Ловеч и те не бяха успели да уредят някой техен човек.Но аз благодарение на бъдещата си тъща,която виждайки,че ходя сериозно с дъщеря и не искаше да има за зет прост работник.Тя беше по същото време домакинка в общината на гр.Левски и беше разбрала за свободните бройки отпуснати за гр.Левски и бе казала на гаджето ми.Аз веднага отидох и си подадох документите в Учебен отдел,завеждащата на който ,после стана президент на една голяма застрахователна компания в гр.Левски и с която после станахме добри приятели.И така...аз вече бях рабфага.По една случайност домакинката на блока беше от моето родно село Българене и веднага ме попита искам ли да участвам в домовия съвет.Незнам защо , не че се натисках,но ми беше страшно интересно да се занимавам с някакви отговорности.Съгласих се и станах отговорник по културно масовата дейност на трети блок.Веднага ми бе връчен ключа от клуба с телевизора.И така започна моят студентски живот. В института доцентите ,професорите и асистентите ни викаха колеги,но все пак ни знаеха ,че идваме от производството и ни гледаха малко с по особен поглед.Все едно им бяха вкарали стадо маймуни за обучение.Но лека полека навлязохме във ритъм и те започнаха да гледат на нас с уважение.И един ден,беше ноември, влиза една колежка и вика: -Да знаете какви работи се говорят по радиото...Народа е застанал и слуша...за милионите на сина на генерания секретар и за ред други неща.Народа е настръхнал... И започнаха митингите.Против АЕЦ “Белене”.Викахме по площада в Свищов”Не Аец!Не АЕЦ!”Беше ноември 1989 година.На десети ноември 1990 се сгодихме с жена ми,която не успя да влезе студентка редовно,защото баща и не пожела да и издаде един документ че работи в момента,макар ,че беше кмет в момента на родното си село и тя бе работила в кметството няколко месеца до момента на кандидатстването си.Мен също не ме приеха от рабфага,но кандидатствах на общо основание и ме приха задочно Счетоводство и контрол.И после станах заврян зет.След това дойде датата 11 април 1991 година и се появи синчето.Започна невероятното гладене на пелени,търсене на Хумани за ядене,нощно повиване,изпикаване,повръщане,настинки,приспиване на ръце итака до като стана на 5 години.След това натоварването понамаля.През цялото време,а и досега и тримата си живеехме и живеем в детската стаичка.През зимата уж беше топло,но през лятото беше адска жега.Беше един тих ужас!Тъста и тъщата си спяха всеки в отделна широка стая,а ние понеже бяхме притиснати от финасите си стояхме в детската.Отначало тъста не даваше синчето да припарва до кухнята за да не счупи нещо,но постепенно разреши.След това започна да се кара ,че бутал навсякъде и чупел шкафовете .Дни на нерви,безпаричие ,на напрежение и пак на безпаричие.докато аз завърших задочно и натрупах 14 години като оксиженист докато ме назначат като технолог и после напуснах,защото продадоха предприятието .Така бе поставено началото на фирма ЖАР 2001.Беше десети април 2001 година. Понеже ми трябваха пари за да закупя компютри за да направя компютърна зала,аз съставих бизнес план и кандидатствах за да си взема обезщетението от трудовата борса накуп.Одобриха ме и аз взех хиляда и сто лева,които се стопиха докато открия фирмата и си регистрирам фирмата на 200 лева,защото тъкмо бяха ми одобрили бизнес плана и малко преди да завия към апартамента на тъста и тъщата и един познат пожарникар ме срещна и ме спря.Казваше се Христо. -Слушай.На къде си тръгнал?Какво ще правиш с клуба,за който ми говореше в кафето? Аз съм такъв ,че почти не крия плановете си от хора на които смятам ,че може да им се има доверие и му казах,че тъкмо сега са ми разрешили да си взема парите на куп. -Слушай.Искаш ли двамата да направим клуб.Ти нямаш достатъчно пари сам да се справиш. Знаех,че орташката работа кучета я яли,но се съгласих понеже знаех ,че нямам достатъчно пари за да започна сам. И така с помощта на този човек,който беше пенсиониран пожарникар и беше получил на куп десетина заплати,аз открих фирма и взехме едно бетонно помещение ,разделено на две от дървена плоскост.В задното помещение имаше мивка,а една поставка пригодихме на легло за почивка.Донесохме едно кюмбе от село и започнахме с два компютъра закупени на старо от пожарникара и едно Сони-плейстейшън,също закупено на старо от клуба на интернет доставчика ми към когото работя сега от три седмици,и който беше първия,който се занимаваше със електронни игри в града. Отначало пуснахме децата да играят без пари за да се запознаят с клуба и игрите .Беше ужасна тъпканица.После дните затекоха един след друг.Беше април 2001 година.След няколко дена докарахме още два компютъра,които взехме на изплащане от Плевен и комповете станаха четири.Сега трябваше да прекараме и интернет.Сегашния ми доставчик ползваше наета линия от БТК.Доставката на интернет ставаше чрез модем,който се разкачаше /дисконектваше/от мрежата на всеки 10 минути , и при следващото свързване лапваше нови 10 стотинки.Телефонът,който ползвохме беше на съседа,който ни го беше предоставил безвъзмездно срещу уверение от наша страна,че ще плащаме сметките.По този начин се сдобихме с телефон,към който закачихме модема.Въпреки всичко клиентите бяха доволни и на малкото интернет,който им пускахме,защото през 2001 година интернета още не беше навлязъл в нашия град и го ползваха само един двама човека с повече пари. Всъщност идеята за масов интернет в града беше моя и сегашния ми доставчик ,а и другия доставчик,който е сега,ми бяха клиенти в списъка ,който бях направил обикаляйки из града да търся пооне десет клиента за интернет.Идеята ми беше хрумнала след като бях прочел през 1997 или 1998 година една статия във вестник “Посредник”.Една статия ,че в гр.Плевен е открит интернет клуб.Няколко месеца след това аз посетих този клуб и срещу хиляда лева/тогавашни пари/ за помощ от специален човек,който ми обясняваше какво да правя,аз се поразходих из виртуалното пространство.Хареса ми много и веднага поисках да говоря със шефа на клуба.Той ми предостави правомощия и ми даде телефона си,като ми каза ,че цялото оборудвате щяло да струва от порядъка на 4000 долара.И така аз отидох при кмета на гр.Левски с помощта на бай Тома,който тогава отговаряше за спортната дейност на града .Кмета се заинтересува и ми поръча да му предоставя списък с поне десет стабилни клиента на интернет за да има основание да ми помогне.И така аз съставих един списък и започнах да обикалям по евентуални клиенти.Единият от сегашните доставчици,тогава имаше ченч бюро и извършваше ксерокс услуги.Той само ме погледна насмешливо и ми каза,че това нещо няма бъдеще в Левски.Въпреки това аз го склоних да се запише в моя списък.След това отидох при сегашния ми интернет доставчик,който имаше клуб за игри със машини в които се пускаха жетони и един компютър на когото играеше тогава все още неизвестната и супер сложна за мен видео игра”Дюн-2000”.Той също ми каза,че няма смисъл от интернет в града ,защото нямало кой да се записва. След две седмици ме слещна един мой познат бизнесмен,който се занимаваше също с електронни игри ,но от друго естество и ми каза: -Живко,прави каквото ще правиш,защото вече двама са взели документи от Плевен за да правят интернет в града. -Супер-казах аз.Моята идея беше в града ни да има интернет,а не точно аз да се занимавам с това,защото нямам необходимите средства. -Както решиш-каза ми той.-Твоя работа и диалога ни приключи.След няколко месеца по кабелната телевизия,от която все още не бях откачен заради неплатени такси,защото предприятието в което работех,бившата вагоно-ремонтна база,все още не бе продадено на Рей холдинг,и ние все още вземахме почти редовно заплати....Та по кабелната телевизия започна да тече реклама за някакъв интернет доставчик “Нико”.Всъщност това беше същия Нико,който бях записал в списъка си за евентуални клиенти на интернет.Зарадвах се,че си е променил мнението,което говореше за гъвкавата мисъл на момчето. Но аз нямах необходимите пари за да си закупя компютър,за да вляза в така мечтания от мен интернет,заради когото бях написал дори роман със заглавие”Нахлуване”.И който от мерак печатах на матричния принтер в службата,където ме назначиха като технолог,макар че бях завършил за счетоводител.И така от просто оксиженист резач ,аз завърших висшо,както казва набора и зодията Слави Трифонов ,но чак след две години се намърдах в администрацията.От където напуснах след две години,поради малките и нередовни /на 2-3 месеца/ заплати ,които давах както вече казах в лавките,от които вземах на вересия,за да купувам на жената и синчето нещо за ядене,защото тъщата готвеше само постни манджи,макар че тъста беше директор на месокомбината в града.Но какво я интересувахме ниеJ И така въпреки това един ден у дома се появи първия компютър 386,със 20 мегабайта твърд диск и със 4 или 8 RAM /оперативна памет/толкова бях мераклия,че го взех от човека с обещанието,че ще го платя за 200 лева/тъкмо бяха сменили парите/,които очаквах да взема от Вътрешната каса на завода.Докато компа стоеше у дома аз прочетох няколко пъти една дебела книга за начинаещи и разни други статии,които ме накараха да разбера,колко мнооого съм избързал с този комп,защото той си беше направо ...антика,която работеше само под ДОС.Но двамата със синчето бързо се научихме да работим с него.И... бързо се разочаровахме,когато понявлязохме малко в материята.JНо нямаше как,бях обещал да го платя.Този ,който ми беше продал компа обаче се разсърди ,че го бавя с парите,което не бе по моя вина ,а на вътрешната каса и ....аз му го върнах. След това по случай отличното завършване на първи клас,а отчасти и провокиран от мен ,тъста закупи нов компютър на синчето,което бе истински празник за нас.На него имаше една супер игра”Делта форс”,която ние със синчето играехме и двамата,като аз бях на оръжията,а той той бе на комуникациите/сателити,нощно виждане и т.н/беше много интересно.И така се заалихме по видео игрите.След това интернет доставчика ми основа първия игрален клуб ,а след него се основа още един.И аз ,който до тогава уж най –разбирах от компютри,изостанах толкова назад,че просто не ми се вярваше.Те вече разбираха от компютри,можеха да се оправятс тях да инсталират игри,имаха интернет,имаха клубове,а аз със моето безпаричие тъпчех на едно място.Цяла година водих синчето във по близкия на нас клуб,докато един ден жена ми ми вика: -Защо не направиш един клуб-Така и така не ви плащат заплати и ходиш само за трудов стаж на работа. -Защо не-казах аз и...останалото вече знаете. Започнахме с пожарникара.Моя техника беше само видео играта “Сони”,и касовия апарат,защото само за толкова ми стигнаха парите.По –късно когато се разделихме при мен останаха само видео-играта,касовия апарат и..един вентилатор...но явно господ се смели над мене,защото точно,когато назряваше момента да се разделим,телефона звънна и ми се обади един човек от Павликени/но не роднина на бай Минчо със сухия шпекJ/и ми каза, че имал компютърен клуб,но искал да си продава компютрите.Понеже бях в безизходица и очаквах в скоро време да остана сам в бетонния бункер,където беше ужасно студено ,само със една видео игра и без пари,аз се зарадвах много и записах телефона му на бордюра,защото нямах химикал във мен.След това отидохме със един бус,който дядо ми великодушно даде на павликени и ...взехме три компютъра,заедно с един принтер,при изключително неизгодни за мен условия.Договорихме се да му плащам по 50 лева месечен наем на компютър ,до момента в който събера пари за да му гиплатя на веднъж...И така продължи две години и половина...Пред това време трябваше да закупувам и лицензиран софтуер за компютрите,а също така и да плащам социални осигуровки,за петте месеца които ми бяха дали като срок по бизнес плана,които пари платих,като баща ми продаде едно теле ,защото нямах такъв оборот.Но имахпари за ядене в джоба си.Всъщност не виждах смисъл от тези социални осигуровки,защото когато отидех на зъболекар,той ме слагаше в списъка на чакащите за безплатна медицинска помощ ...за следващите няколко месеца?!...И какво ако ме боли зъб какво да правя.Плащах си естесвено.Същото беше и с лекарите.Ако не им занесеш нещо не ти обръщаха внимание.Или трябваш да сте приятели и да им вършиш някаква услуга за да ти обърнат внимание.Но след това се появи и вечернишя час,който прогони голяма част от клиентите ми,които само заради един час,вместо в 22 а не в 23 часа не идваха да играят през лятото.И то заради какво,заради това ,че безотговорни софийски родители пуснали децата си сами на дискотека?!Никога не бих го направил!И правителството се ошашави!реши веднагжа да вземе мерки от което нещата не само ,че не се оправиха,ами се влошиха.В един момент компютрите започнаха да остаряват ,а аз изнемогвах да плащам патенти ,лицензи,наеми,токове,и не оставаха пари за така вездесъщото социално осигуряване.В един момент мислех да се откажа.Зимата беше много студена,а тримата кашляхме като за световно в студения циментов бункер,когото не можехме да отоплим с едно кюмбе и една електрическа печка,дори и до 12 градуса.Случайността ни помогна да се преместим точно по средата на зимата и в един голям сняг.Тъста изпрати едно малко камионче и ние за един час се преместихме барабар с клиентите,които чакаха записани в тетрадката да играят и...се настанихме в един гараж,който по късно се оказа непригоден според новите изисквания.Там изкарахме една година,след което се преместихме в друг гараж,който също се оказа непригоден,но изкарахме и там една година.След това се преместихме на друго място,което вече имаше нужната височина но нямаше необходимите две тоалетни,а само една.Там изкарахме само два месеца.След това се преместихме вече с изричното съгласие на ХЕИ,че помещението става,но трябва да се ремонтира едната тоалетна,защото беше повредена.Преместихме се и...до нас,на етажа, се настани мощен конкурент,който ни обра всички клиенти.останахме с приход 5-6 лева на ден,които стигаха само за храна ... През цялото това време на власт беше правителството на царя.Аз бях член на БСП,но за мен бяха по добри от СДС.А сега ,когато дойде на власт в по го-лямото си мнозинство правителството на БСП в душата ми изгря надежда.Но! Уви!Явно ние страдаме от някакъв комплекс да се харесваме на другите и да тъпчем и смучем народа си.Който едва свързва двата края.Искаме да хванем длъжниците,но забравяме че покрай сухото гори и мокрото и много хора,които едвам свързват двата края,ще си имат главоболия с правосъдието. Това ли е БСП?Партията ,която мисли за народа?Народа престъпник ли е ,че няма пари да си плати социалните осигуровки?Не случайно има такава народна поговорка%”Насила хубост не става”... Край първа част