"Към тебе" пак прозореца отворих!

 "Към тебе" пак прозореца отворих! Мигом нахлу смразяващ хлад, а от другата страна на въображаемата рамка открих само мрак и празнота! Макар, че последните пъти, когато се вглеждах в дълбоките ти очи изплува точно тази картина, отчаяно се надявах да е просто сън! Да, сън беше…но от тези кошмари, от които няма как да избягаш! Гони ме, когато най-много имам нужда от почивка! А хватката му е здрава! Само наблюдавам и колкото и да се опитвам не мога да променя хода на събитията! А всеки несполучлив опит сякаш откъсва по едно парченце от мен! Единственото, което ми е позволено в тази мрачна игра на съдбата е да се отпусна безпомощен и простичко да си поплача! Кой, по дяволите, е измислил правилата??? Усещах, че отговора ще е този, макар и да не ми се искаше! Аз!!! Всяка моя грешка добавяше по едно ново ограничение. Тогава не разбирах, че го правя.Тогава бях глупак!!! Преди време картината се проясни! И вместо да усетя удовлетворение, както когато сме я рисували, разчитах единствено разочарованието в очите, които толкова обичам! Сърцето ми се пръсна на милиони малки парченца и боли…. Сега съм бледа сянка на човека, който бях; с празен поглед загледан в нищото, което ме посрещна, когато отново отворих прозореца!

         А някога нощта беше красива с пълна, наситено-жълта луна, заобиколена от игриво проблясващи звезди, приказно открояващи се на катранения небесен фон! Въздуха беше влажен, времето приятно, а ти ме обичаше много силно! От всякъде се носеше лекия фон на нашата песен…тъжна песен, но красива…като теб! Сияйна усмивка, потрепващи тръпчинки, искрящ поглед, мека тъмно кестенява коса, стигаше ми да прокарам пръсти през нея и изпитвах мигновено успокоение! А утрото - обагрено в ярки цветове, колкото по ярки бяха, толкова повече се обичахме! Слънцето ни се радваше, като че ли, галейки ни с топлите си лъчи; бели, пухкави на вид облачета допълваха небесната картина! …И ти си до мен по-прекрасна от всякога и вървим по мека, свежо оросена трева а след нас поникваха цветя, най-различно обагрени! Сякаш най-талантливия художник беше се наел да рисува нашите картини…

         …Къде е той сега? Нощта е студена, въздухът е сух, няма луна и звезди; утрото - тъмно сиви, почти черни облаци не позволяват на слънцето да се покаже! Носи се гробна тишина, няма движение сякаш времето е спряло, цветовете - бледи, преливащи един в друг, ! Намирам се на една безкрайна, разкаляна поляна, няма дървета, няма храсти, няма цветенце дори! Оглеждам се навсякъде за теб, но всичко е едно и също, а теб те няма… Ето те! Там вдясно! Или поне момичето, което виждам на около стотина метра страшно много прилича на теб! Но цветовете са прекалено бледи! Втурвам се към теб или поне така си мислех да направя! Краката ми сякаш са два бетонни стълба ! Трудно, с големи мъки правя две малки крачки като не свалям поглед от теб! А ти оставаш неподвижна! Защо не тръгнеш към мен? Това съм аз! Принца…не ме ли помниш - принца, чието единствено богатство беше твоята любов! Беше…вероятно това, което виждаш е една раздърпана, немощна развалина наподобяваща ме някога! А краката ми…затънали са почти целите в калта, която започна много бързо да се втвърдява около мен! Вероятно някой капан, който съм си заложил без да се усетя! Вдигам поглед към теб! Сега те различавам по ясно! Защо сега не мога да разбера какво си мислиш, какво искаш да кажеш, както някога? А дали искаш да ми кажеш нещо въобще? Устните отпуснато затворени! Няма следа от тръпчинките, отдавна не съм те карал да се усмихваш!!! И очите ти - уморени, измъчени, все така дълбоки, но изразяващи единствено разочарование, разочарование, разочарование…Свеждаш глава за миг, два…поглеждаш ме отново и бавно се обръщаш с гръб към мен! Красива, дори и нарисувана с бледи очертания, тръгваш равномерно в обратна на моята посока! Наблюдавам те с последните си останали сили и осъзнавам, че с тази последна картина запечатваме завинаги албума, на нашата връзка…завинаги…и едва ли някога ще прелистим неговите страници…Усещах очите си сякаш изгарят и започват да се топят, за какво са ми щом няма да мога да те виждам с тях! Заплаках с глас, кой ли ще ме чуе в тази пустош! Светкавица озари небето и ме заслепи…последва гръм…

         - Добро утро!-каза съквартиранта ми, премествайки завесите в единия край на релсата!

          Ярката светлина идваща от прозореца ме заслепи за няколко секунди!!! Погледнах часовника…11:31! Чувствах се като парцал, като изтривалка в дъждовно време, въпреки че бях спал 11 часа! Очите ме боляха, главата също! Усещах сърцето си да бие глухо, сякаш бе обградено от някаква празнина! Така се и чувствах - празен отвътре! Пак този кошмар!!! Пак ти…винаги красива! Надигнах се, краката ми бяха изтръпнали, почти целите…Домъкнах се до шкафа, където са нещата, които някога ми беше подарила! Взех едно сгънато на три листче и се върнах обратно в леглото! Вальо вече беше излязъл! Облегнах се на възглавницата и го разгърнах…Все още носещ аромата ти макар и да е минала година и половина откакто ми го подари! Кичурът тъмно кестенява коса…а под него "…Винаги, когато си разстроен или страшно вбесен, в момента не съм до теб или сме се разделили, каквото и да се е случило, дори и аз да съм вече минало за теб…Просто го докосни, не си спомняй за мен…Докосни го и всичко ще бъде наред… 
Защото Винаги Ще Те Обичам!                                                                                                                                                                 Мин"

 
          - И Аз Винаги Ще Те Обичам Мънинко!...докато влиза въздух в белите ми дробове…а и още много дълго след това…