Лабиринт

Лабиринт

        Безкрайното лутане в търсене на нещото ме изморяваше. Нещото оставаше една неизвестност, един стремеж за просперитет и спокойствие

Всичко сякаш бе един лабиринт, а вратите - затруднения по пътя ти. Може би интуитивно, може би хазартно, но някак си избирах един от коридорите и тръгвах. Само дето явно бях лишена от интуиция и късмет, никога не тръгнах по верния коридор.

Сега съм спряла пред поредната врата, но се чудя да отворя ли, да продължа ли тази безсмислена обиколка из този лабиринт или просто да спра тук и да живея спокойно. Тичах толкоз дългo и се опитвах да намеря това съкровено нещо, но сега се чудя дали изобщо го има, дали не си губя времето и силите да търся една илюзия. Полу протегнатата ръка към дръжката бавно започна да се отдръпва и да се отпуска към мен. Уморена съм! Уморена съм от толкоз търсене и разбити надежди. Уморена съм от разочарованието, което те залива след като отвориш поредната врата и видиш нови коридори.

Мога да остана тук и да живея в този коридор, ще мога да си почина и да се насладя на спокойствието, ще мога да се отпусна и да бленувам. И един въпрос сепна реещата ми се мисъл: А нещото? Може ли все пак да съм стигнала до него и да ни делят тези три сантиметра талашит?

Стоя и я гледам, търся нещо - което да ми подскаже, че тя е последната, но не е по-различна от другите врати през които минах. Поглеждам назад и откривам, че онзи път който съм минала изглежда вече сив. Почувствах се странно -  тази сивота може би ме гони и ако остана тук в този коридор пред тази врата тя ще ме достигне и погълне. И тогава аз ще мога да вървя само в нея, по старите превзети вече коридори, и единствения път ще е назад. Сепнах се от ударите на сърцето си – учестени, изплашени, ужасени. Без да се замисля, без да осъзная какво правя се обръщам и отварям поредната врата, а след нея отново коридори. Но не се чувствам уморена, няма го и разочарованието, дори не ме е и яд, аз просто не можех да остана в онази сивота.