Лека нощ!

Сънувам. Сън.Реалност?

Някакъв празен ковчег се носи по реката. Тя го отвежда. Далече, по – далече, по-далече...към забравата. Или вечността? Там където има вечност, няма забрава. Тя е табу, изсъхнал корен прораснал в атмосферата. Мъртвата атмосфера. На ежедневието ми.

Ковчегът е моя. Но ме е страх да си го призная. Събуждам се. Чувам сърце. (Чие?) Моето . Потраква.

Чувам кръвта си да препуска по телесните ми магистрали. Не се усещам жива...за пореден път.

Оглеждам се. Леглото не е празно. Завивката се повдига и спуска равномерно, отброявайки времето на човека до мен...

Поглеждам през прозореца към прасковеният асфалт. Улиците. Голимете грозни пресъхнали реки на квадратните ни джунгли. Те идват от изгрева и отиват към залеза. Натрапват ми монотнност. Носят помията на хилядолетието. Носят нас. Потискат и пак привличат. Със саморазрушителна сила, аз се пускам по течението им всеки ден. Губя себе си в безспирния им поток. В еднообразието. В цикличността.

( Те са прави, но не са линейни. Пространството ги изкривява, а ни натрапва излюзии за правота.)

Празното пространство. Нашето пространство. Нашите илюзии.

Илюзиите ни за новото.

Няма нищо ново. Всичко вече e казано, а аз съм само мижав консуматор. Грозно е, безпомощно е. Отчайва. Като мъглата, провалила плановете за почивните ми дни.

А тя пристига! Хлъзга се из  улицата.  И е навсаякъде. И дебне. Като чудовище!

ЧУДО! ВИЖТЕ!

Крещи разума. А сърцето изсъхва!

Бялата мъгла се просмуква  в дрехите. Плътта ми усеща влагата. Става ми все по-трудно да дишам. Но ми харесва. Не, страшно е! Не, харесва ми ... Харесва ми, харесва ми , харесва ми...

Не искам да знам нищо, не искам да чувствам. Боли.

От чувства.

Поглеждам човека до мен.

Истински ли е? Дали на сутринта няма да го зарина  надълбоко в съзнанието си? Там където ще изхвърля и спомена за среднощния си кошмар?

(...усещам  топлина...)

Дали е готов да ми я даде? А аз имам ли какво да дам?

Чувстваш се празен. След толкова много  гаври с душата ти.
Мигове на възход, в които си мислиш че си на върха, че най - накрая си обичал, че най-накрая си бил обичан. И падаш. Като ранено птиче.Окъпваш егоистичната, ненаситната бяла роза със собствената си кръв. И така всеки път.

Поля с червени рози.

Възход и падение.

Радост и болка.<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />

Превръщаш се в онанист. Гнусен душевен онанист . Копнеещ за още и още, и още...

Върховни преживявания!(?) Празниш се. Изпразваш се.

... и вече си импотентен .... неспособен да дадеш друго другимо.

Поглеждам човека до мен, но не мисля за него.

Опитвам се да го почувствам .

Мислите нямат място в тази стая, в тази глава и по това време.

Някакъв сладък гъдел. Усещане.

(заблуда?)

Kой знае?

 Той е последния. Остана ми твърде малко да дам.

Ако го изгубя ще съм никой. Ако не взема – умирам .

Улиците са виновни. Израстнах на тях. Приех ги за красиви. А бетонните им корита убиха усета ми да откривам истинското...

Чувствам ли се жива?  ...сливам се с черното...

...И пак река,  и пак ковчег...и пак безкрайност....

унасям се ....ЛЕКА НОЩ!