На дядо ми..който се казваше Георги..
2 min reading
На дядо ми..който се казваше Георги..
Утре е денят. Гергьовден. Шести май. Събота. Какво да ти разкажа, дядо, за този ден.
Ретроспективно мога да излея роман от фактология... Всичко което аз и ти помним... Особено ти. Прегърна всички спомени миналата година. Нежно ги загъна с дъха си и ги остави на тротоара... Аз ги намерих след теб. Сега всеки ден минавам от там и ... уж ги прибрах всичките, така както ми ги беше загънал, а тук там все намирам по някой изгубен и лутащ се ... Не се тревожи. Аз ги събирам. Като изгубени деца са. Прибирам ги в душата си, дядо, и ги подреждам в редичка. Най-първият...- губи ми се. Извинявай, дядо! Май беше тогава, когато ме прегръщаше в силните си миньорски ръце и ме люлееше. Или пък когато ме возеше на рамката на колелото до нашето селце. Не. Не е това най-първия...Той остана по-скоро усещане в сърцето и в този разказ...Най-първия спомен е това, което съм сега.
Подреждането продължава... най-силният... най-непослушният... най-изгубеният... най-топлият... най-вкусният. Най-трудният... - преди две години - на шести май. Люлееше дъщеря ми в ръцете си. В не толкова силните ти вече ръце. Но с най-силната обич в сърцето ти. Мислиш, че не го усетих ли, дядо? Усетих го през бебешкия смях на дъщеря си, през сълзите, напиращи в очите ти, през моето мълчание тогава. Шести май. Гергьовден.
Аз винаги мълчах. Ти знаеш.
Чакай, ето още един спомен..бяга на тротоара. Не си го прибрал. Не си успял да го стигнеш. С бързи крачета е. Също като моите крачета с мокри чорапки от реката, които ти бързаше да скриеш...за да не отнеса поредната кавга от мама.. Хванах го дядо! Ето слагам го в плика, но...чорапките са сухи.... Невъзвратимо сухи. Ще се опитам да ги намокря...сълзи....
Шести май. Гергьовден. Полуделият орех на село. Аз под него, напълзяна от червени горски мравки. Откъде да знам, че там имало мравуняк. Но и ти си там. Под ореха. До мен. Всичко е наред. Не ме е страх от мравките.
Шести май. Гергьовден. Пръчка от млада върба. Дядо, направи ми лък! Ето го. Държа лъка в ръцете си и стрелям с клонки от същата млада върба. Тези стрели, сега се забиват в сърцето ми. ...А върбата отдавна не е млада. Но плаче.
Шести май...
Аз винаги мълчах, дядо. И на шести май. И на шести март... Все мълчах...
Не си ми оставил в плика отговор, дали си разбрал всичко, което съм премълчала. Не си ми оставил отговори. Загърнал си само спомените. С дъха си. С твоето млъкване. С последната си мисъл. Прибрах ги, дядо. Но не мога да ги подредя всичките. Те са си в душата ми, не са на тротоара, прибирам ги и ги пазя... хаотично се премятат... Най-първия - това което съм сега...
Ти разбираш. Сигурна съм. Ти научи душата ми да пази и да мълчи. Да не се разпилява... Най-топлия... най-вкусния... най-Гергьовденския... Спомена за теб!
Утре е шести май. Гергьовден. Събота. Какво да ти разкажа дядо за този ден? Ти знаеш... брат ми има имен ден. Носи твоето име... Георги.
Гергьовден...........
5.05.2006г.
Утре е денят. Гергьовден. Шести май. Събота. Какво да ти разкажа, дядо, за този ден.
Ретроспективно мога да излея роман от фактология... Всичко което аз и ти помним... Особено ти. Прегърна всички спомени миналата година. Нежно ги загъна с дъха си и ги остави на тротоара... Аз ги намерих след теб. Сега всеки ден минавам от там и ... уж ги прибрах всичките, така както ми ги беше загънал, а тук там все намирам по някой изгубен и лутащ се ... Не се тревожи. Аз ги събирам. Като изгубени деца са. Прибирам ги в душата си, дядо, и ги подреждам в редичка. Най-първият...- губи ми се. Извинявай, дядо! Май беше тогава, когато ме прегръщаше в силните си миньорски ръце и ме люлееше. Или пък когато ме возеше на рамката на колелото до нашето селце. Не. Не е това най-първия...Той остана по-скоро усещане в сърцето и в този разказ...Най-първия спомен е това, което съм сега.
Подреждането продължава... най-силният... най-непослушният... най-изгубеният... най-топлият... най-вкусният. Най-трудният... - преди две години - на шести май. Люлееше дъщеря ми в ръцете си. В не толкова силните ти вече ръце. Но с най-силната обич в сърцето ти. Мислиш, че не го усетих ли, дядо? Усетих го през бебешкия смях на дъщеря си, през сълзите, напиращи в очите ти, през моето мълчание тогава. Шести май. Гергьовден.
Аз винаги мълчах. Ти знаеш.
Чакай, ето още един спомен..бяга на тротоара. Не си го прибрал. Не си успял да го стигнеш. С бързи крачета е. Също като моите крачета с мокри чорапки от реката, които ти бързаше да скриеш...за да не отнеса поредната кавга от мама.. Хванах го дядо! Ето слагам го в плика, но...чорапките са сухи.... Невъзвратимо сухи. Ще се опитам да ги намокря...сълзи....
Шести май. Гергьовден. Полуделият орех на село. Аз под него, напълзяна от червени горски мравки. Откъде да знам, че там имало мравуняк. Но и ти си там. Под ореха. До мен. Всичко е наред. Не ме е страх от мравките.
Шести май. Гергьовден. Пръчка от млада върба. Дядо, направи ми лък! Ето го. Държа лъка в ръцете си и стрелям с клонки от същата млада върба. Тези стрели, сега се забиват в сърцето ми. ...А върбата отдавна не е млада. Но плаче.
Шести май...
Аз винаги мълчах, дядо. И на шести май. И на шести март... Все мълчах...
Не си ми оставил в плика отговор, дали си разбрал всичко, което съм премълчала. Не си ми оставил отговори. Загърнал си само спомените. С дъха си. С твоето млъкване. С последната си мисъл. Прибрах ги, дядо. Но не мога да ги подредя всичките. Те са си в душата ми, не са на тротоара, прибирам ги и ги пазя... хаотично се премятат... Най-първия - това което съм сега...
Ти разбираш. Сигурна съм. Ти научи душата ми да пази и да мълчи. Да не се разпилява... Най-топлия... най-вкусния... най-Гергьовденския... Спомена за теб!
Утре е шести май. Гергьовден. Събота. Какво да ти разкажа дядо за този ден? Ти знаеш... брат ми има имен ден. Носи твоето име... Георги.
Гергьовден...........
5.05.2006г.
© Катя Начева All rights reserved.
